— Дълбоко съжалявам, че се появих толкова не на време — смутено промълви съдията. — Но откъде можех да зная…
— Аз ви моля най-смирено да ме извините за хладното ми държание, когато пристигнахте — учтиво отговори домакинът. — Ако не възразявате, да се върнем в библиотеката.
Когато отново седнаха от двете страни на масичката за чай, Дън каза:
— След като вие си тръгнахте, малко се посъвзех, а по-късно обичайната залисия на следобедното заседание ми помогна да дойда на себе си. Един доста любопитен случай на самоубийство ме откъсна за малко от собствената ми трагедия, но дори и за миг не съм имал намерение да избягвам законовите последици от деянието си. Правосъдието трябва да си свърши работата, моят дълг е да се явя пред префекта и да разкажа всичко. Но ме измъчваше въпросът, какво да правя с тялото на нещастната си съпруга и какво да кажа на прислугата. Тогава изведнъж си дадох сметка, какъв късмет е, че в тези трагични обстоятелства имам до себе си един мъдър колега, като вас. Изпратих началник-стражата да ви доведе колкото може по-бързо от хотела. Когато се върна и каза, че сте излезли, без да кажете къде отивате, ме обзе паника. Много разчитах на вашето присъствие, а излизаше, че щях да ви видя едва утре. Ами ако ви се случеше нещо… тогава трябваше да се оправям с всичко сам! Всеки миг прислужницата щеше да поиска да оправи леглото… да проветри стаята… ей сега щеше да се появи домоуправителят, за да поиска ключа… Една-едничка мисъл ме завладя изцяло: мъртвото тяло трябваше да изчезне. Издебнах, докато прислужниците вечеряха, промъкнах се в спалнята, набързо завързах косите й, грабнах някаква дреха и увих тялото. После го изнесох през малката врата отзад, спуснах се по уличката, без да ме види никой, минах през развалините и оставих ужасния си товар в храсталаците. Когато се върнах обратно, изведнъж проумях каква глупост съм направил. Изгубил ума и дума, не се бях сетил за най-простия начин да забавя разкритието: трябваше просто да кажа на домоуправителя, че ключът се е изгубил! Точно така и направих, когато той дойде да ми го поиска след вечеря. Но този инцидент ми показа до каква степен съм неспособен да се справя сам в такова състояние, и затова отново изпратих началник-стражата до вашия хотел, като му наредих този път да ви остави бележка с молба да дойдете независимо от часа. И оттогава ви чакам, надявайки се да се появите, колкото и да е късно. Слава на небесата, вие дойдохте! Какво ще ме посъветвате да направя?
Известно време съдията Ди остана безмълвен, поглаждайки дългата си черна брада. Погледът му обхождаше лакираните крила на паравана, после той се обърна към Дън и отсече:
— Нищо. Поне засега.
— Какво искате да кажете? — извика Дън и се надигна от мястото си. — Трябва утре сутринта да потегля колкото може по-рано за префектурата. Помогнете ми да съчиня писмото си до префекта. Още тази вечер ще пратя да го занесат, защото иначе…
Съдията Ди вдигна ръка.
— Успокойте се — каза той. — Аз направих оглед както на трупа, така и на мястото, където се е разиграла трагедията, и смятам, че не разполагаме с достатъчно данни, за да заключим, че извършителят сте вие.
Дън подскочи, закрачи напред-назад и извика:
— Това, което казвате, е несъстоятелно, Ди! От какво доказателство още се нуждаете? Моите припадъци и кошмари, този параван…
— Да, така е — прекъсна го съдията. — И все пак има някои доста любопитни подробности… които говорят за външна намеса.
Дън тропна с крак по пода.
— Не се опитвайте да пробуждате в мен напразни надежди, Ди. Много е жестоко! Да не би да смятате, че тъкмо когато съм изгубил разсъдък, се е появил някакъв непознат злосторник и е убил жена ми? Би било наистина нелепо съвпадение!
Съдията Ди сви рамене.
— И аз като вас не съм любител на съвпаденията — съгласи се той — и все пак съм попадал на най-невероятни. Та какво по-невероятно от това да слагате оръжие в ръката на фигурата върху този параван, без да си спомняте? Още нещо: когато първия път сте надникнали в спалнята, видели сте жена си да лежи на кревата в гръб, ако не се лъжа. Ами ако вече е била убита? Имате ли врагове в града, Дън?
— Разбира се, че не! — гневно извика магистратът. — Освен това единствено на двамата с жена ми ни бе известно символичното значение на четирите крила. И параванът не е излизал от къщата, откакто дойдохме тук. Значи никой освен мен не би могъл да вложи в ръката на мъжа сребърното парченце! — след кратка пауза той продължи с малко по-спокоен тон: — Какво сте намислили, Ди?