— Оттогава не съм се докосвал до жена… никога… и само вчера, докато всички спяха, онази курва сама ми се предложи. Аз не исках, наистина, кълна ви се! За парите бях дошъл… Повярвайте ми, моля ви се!
— Преди това влизал ли си в дома на магистрата? — попита съдията.
— Само един път. Пак следобед, когато всички спят. Тогава е най-сгодно, нощем има пазачи. Влязох през малката портичка. Жената беше в библиотеката. Тъкмо открих касата зад тоалетната масичка и чух, че някой идва. Измъкнах се в градината, покатерих се на покрива и се прехвърлих на улицата, без да ме види никой.
— А втория път откъде влезе?
— През покрива и през градината. Духнах малко от моя прашец под вратата, щом влязох вътре, и след няколко минути слугинята спеше на бамбуковата кушетка. Промъкнах се в спалнята, за да отворя касата. Тогава я видях, и тя беше заспала. Лежеше си на кревата, дибидюс гола, пачаврата! Аз не исках нищо да й правя… обаче не можах да се удържа, то беше по-силно от мен. А тя защо не се беше завила? Защо си показваше голотиите като някоя гювендия? Честно ви казвам, сама ми се предлагаше! Направо ме предизвикваше с това застинало лице, без да отваря очи! Грабнах камата и я забих в мръснишкото й сърце. Бях готов да я нарежа на парчета… веднъж завинаги да унищожа тази кучка… тази, тази…
Той замлъкна. Пот се оцеждаше по лицето му и течеше по лъщящото от мазнина тяло. Той облещи към съдията единственото си око, в което гореше безумен пламък, и продължи:
— Чух, че някъде в къщата се хлопна врата. Изтичах към тоалетната стая. Слугинята си спеше, но някой се приближаваше по коридора. Издухах всичкия прашец от кратунката нататък и се измъкнах в градината, като затворих вратата след себе си. Покатерих се на покрива, оттам изскочих на улицата и изтичах до първата чайна. Беше рано и нямаше никой освен келнера. Казах му, че не ми е добре, и се стоварих на един стол. Изпих няколко чаши чай и се пооправих. Разбрах, че трябва час по-скоро да напусна този проклет град, където ме бяха унизили… омърсили ме бяха… Затова обаче трябваше бързо да пипна парите на Лън Циен. С тях вече можех да замина надалече, много далече… някъде, където да се освободя от мръсотията. И тогава се появихте вие двамата. Вие си тръгнахте, той остана. Разгледах го хубаво. После пак се върнахте и аз отново ви огледах. Разбрах, че вие сте хора, дето ще успеят да изръсят парите от Лън. Проследих ви до хотела и…
— Нататък ми е известно — прекъсна го съдията. — Известно ми е също как тефтерът е попаднал в твоите ръце. Намерил си го в стаята на госпожица Розов Карамфил и отначало само си откъснал две-три страници. Тази вечер си го откраднал, но това няма значение. Сега за нас най-важното е да ти спестим изтезанията. А за да стане това, трябва смъртта на госпожа Дън да бъде представена като обикновено убийство. Ако кажеш, че първо си я изнасилил, няма да избегнеш мъченията, ще те осъдят на изтезания до смърт. Нали знаеш как става, отначало палачът ще започне да къса по малко отпред, на гърдите ти…
— Не! — изкрещя Куншан. — Не искам, помогнете ми!
— Съгласен съм. Затова ме слушай внимателно и после ще направиш точно каквото ти кажа сега. Ще обясниш, че си научил за честите посещения на госпожа Дън при сестра й, която живее в една вила недалеч от Северната врата. Ще кажеш, че си влязъл в Ямън през малката градина, уверил си се, че слугинята я няма, и си почукал на вратата. Казал си на госпожа Дън, че сестра й я вика спешно да й занесе десет жълтици, за да уреди тайно едно неотложно семейно задължение, но я моли да не казва на никого, дори и на мъжа си. Тя ти е повярвала, взела е парите и е излязла с теб през задната врата. Било е следобеда, по време на почивката, и никой не ви е видял, докато сте минавали по улицата и после покрай развалините до блатото. Там ти си й поискал жълтиците и накитите. Тя е отворила уста да вика за помощ, тогава ти си измъкнал камата и си я заплашил да мълчи. Опитала се е да ти измъкне ножа от ръката, сборичкали сте се и по едно време, без да разбереш как е станало, тя е паднала на земята бездиханна. Ти си отскубнал обеците от ушите й, взел си й гривната и жълтиците. Жълтиците си похарчил, но не си посмял да се освободиш от бижутата. Ето ги, те ще потвърдят думите ти.
Съдията Ди извади от ръкава си обеците и гривната на госпожа Дън, показа ги на затворника и продължи:
— Запомни ли какво трябва да говориш, Куншан? Ако направиш така, гарантирам ти, че няма да има бой и изтезания. Ще умреш, но смъртта ти ще е бърза и ще сложи край на страданията ти. Сега ще те занесат на легло. За крака ти ще се погрижи лекар, после ще можеш да поспиш. Ще се явиш на сутрешното заседание, ще разкажеш тази история и повече никой няма да те безпокои. Денем и нощем ще си почиваш, Куншан. Чуваш ли ме, ще си почиваш!