Нещастникът не отговори. Брадичката му бавно се спускаше към гърдите; бе стигнал до предела на силите си.
Съдията Ди се изправи.
— Извикай пазачите — прошепна той на Цяо Тай. — Ще им кажеш да го затворят в една килия. Нека за крака му да се погрижи лекар и да му даде успокоително — после махна на Дън да го последва в коридора.
Лицето на магистрата бе мъртвешки бледо. Той понечи да изрази благодарността си, но съдията го прекъсна с думите:
— Надявам се, ще ми позволите да прекарам остатъка от нощта в Ямън?
— Но, разбира се, Ди! Всичко тук е на ваше разположение!
Когато излязоха на двора, той добави:
— Ужасно беше, Ди!
— Да — лаконично се съгласи съдията.
— Бихте ли били така добър да повикате вашия съветник и да му кажете да постави под разпорежданията на моя помощник дванайсет стражници? Трябва да арестуват главатаря на тукашните бандити, Ефрейтора, както го наричат, и един млад престъпен елемент с прякор Студента.
— На вашите разпореждания, Ди.
Дън плесна с ръце и когато се появи господин Бан с уплашено лице, му заповяда да се приготви за съдията стаята за почетни гости и да се направи необходимото за двата ареста. После добави с крива усмивка:
— Ако останете още няколко дни при нас, Ди, тъмницата ще се окаже тясна.
— Затворниците ще се явят пред съда утре сутринта — все така безстрастно каза съдията.
— Искам да ви помоля да ме представите в началото на заседанието като ваш помощник, за да мога да разпитам някои от тях. Лека нощ.
Той даде последни указания на Цяо Тай и на съветника Бан, след което един прислужник го отведе в помещението за гости зад тържествената зала. Стаята беше просторна, луксозно обзаведена. Той седна в един фотьойл и проследи с разсеян поглед двамина прислужници, които палеха свещите в големите сребърни свещници върху високата масичка до стената и разтваряха завесите на леглото от резбовано акажу. Появи се старият домоуправител, понесъл поднос с чай, сладкиши и разни плодове. Зад него ситнеше младичка слугиня, която едва държеше очите си отворени. В ръце носеше чиста нощна роба, която окачи на червената лакирана закачалка. Старият човек напълни една чаша с горещ чай. След това запали благовонна пръчица пред големия пейзаж, украсяващ една от страничните прегради, и се оттегли с дълбок поклон и пожелания за лека нощ.
Съдията изпи на малки глътки чая си отпуснат във фотьойла, после уморено протегна нагоре лявата си ръка и измъкна от ръкава бамбуковата цев на Куншан. Остави я с дълбока въздишка на масичката. Трябваше сам да се сети, че е било използвано нещо такова. Прислужницата, която не се буди, когато Дън събаря вазата върху мраморните плочи. Отпуснатото умиротворено изражение върху лицето на убитата. Толкова явни белези, че някой е употребил приспивателно. Съвпаденията не играеха никаква роля в тази история. Дън например не е припаднал от пристъп на лудост, а просто е заспал от прашеца, който Куншан е издухал, преди да избяга. И госпожа Дън вече е била мъртва, когато съпругът й я е зърнал през открехнатата врата.
До слуха на съдията Ди достигна приглушеният звук от кречеталото на нощната стража, която минаваше в този миг пред съдилището. След няколко часа щеше да се зазори, почти не оставаше време за сън.
Погледът му попадна на малка елегантна библиотека от полиран бамбук в един ъгъл на стаята. Той стана и взе от полицата томче с разкошна подвързия от брокат. Отвори го и установи, че това е частно издание на стиховете на магистрата Дън върху скъпа хартия, лъскава като бял нефрит. Затвори с ядна ругатня книгата, остави я и взе друга. Този път попадна на будистки поучения. Отпусна се във фотьойла и прочете бавно на глас:
Затвори книгата. Като примерен следовник на Конфуций не уважаваше особено будисткото учение, но това, което прочете, отекна в дълбоко съзвучие с настроението му в момента. Заспа с томчето върху коленете.
ГЛАВА XVI
На зазоряване пристигна Цяо Тай, за да докладва. Докато съдията Ди довършваше своя тоалет, съсредоточено разресвайки брадата си, той започна с думите:
— Ефрейтора и Студента са прибрани на топло. Отначало се уплаших, че може да стане дебела работа, защото плешивият и другите веднага извадиха ножовете, за да бранят шефа си, но той им извика: „Колко пъти съм ви казвал, че не искам побоища? Моята вече е свършена. Да ме замести Голия Череп.“ И тръгна с нас без разправии.