— Защо да е странно? — възрази съдията Ди. — Магистратът Дън и неговата съпруга са пример за съвършена брачна любов. Въпреки че осма година са без деца, Дън никога не е пожелавал да си вземе наложница. В столичните литературни кръгове ги наричат „вечните влюбени“… не и без завист, предполагам. Съпругата му Сребърен Лотос също е известна като поетеса и общият интерес към поезията прави връзката им още по-силна.
— Може и да я бива в стихоплетството — възрази Цяо Тай, — но мъжът й няма да сбърка, ако прибави към обзавеждането на спалнята си две-три хубави девойчета… Ако ще, само за освежаване на вдъхновението.
Съдията не чу края на изречението. Няколко думи, изречени на съседната маса, привлякоха вниманието му. Един дебел мъж троснато настояваше:
— Аз заявявам, че нашият магистрат сбърка тази сутрин, като не регистрира официално самоубийството на стария Гъ.
На което събеседникът му с лисича физиономия отговори:
— Няма труп, няма смъртен акт! Няма чиновник, който да пренебрегне това правило.
— А откъде да се вземе този труп, питам аз — раздразнено настояваше дебелият. — Гъ скочи в реката, нали? И кой е крив, че прекрасният ни град е построен на стръмен склон и течението е страховито? Разбери ме добре, не упреквам съдията. Той е един от най-свестните, които сме имали. Аз казвам само, че като чиновник, на когото всяка луна му броят заплатата, представа няма от нашия хал на бедни кредитори. Той едно си знае: няма ли смъртен акт, няма плащания. И понеже старият си беше развъртял търговията нашироко, много народ ще загази.
Човекът с лисичата физиономия клатеше глава.
— Знаеш ли защо старият Гъ се е самоубил? — попита той. — Не поради парични затруднения, предполагам?
— О, не! Напротив, той беше един от най-преуспяващите търговци на коприна в цялата провинция. Но напоследък здравето му се бе влошило. Това е, друго няма. Помниш ли, че лани пак така се самоуби търговецът на чай Мин? Горкият, непрекъснато се оплакваше от непоносими болки в главата.
Съдията Ди загуби интерес към разговора и отново напълни чашата си. Цяо Тай, който също бе дочул нещо, прошепна:
— Негово превъзходителство да не забравя, че е в почивка! Всички трупове, които плават наоколо, са изключителна собственост на неговия колега магистрата Дън.
— Прав си. В твоя пътеводител има ли списък на местните бижутерски магазини? Трябва да купя някакви подаръци на съпругите си.
— Списъкът е дълъг колкото ръката ми — Цяо Тай набързо прелисти книжката и показа една страница на съдията. Той поклати глава.
— Чудесно, ще имаме богат избор — и като се надигна, за да повика келнера, добави: — Да тръгваме. Дадоха ми адреса на един добър хотел наблизо.
След като двамата се отдалечиха, страшният едноок мъж се приближи до масата. Вдигна небрежно книжката и хвърли бърз поглед на отворената страница. В единственото му око светна зъл огън. Той хвърли книгата на земята и бързо напусна терасата. Малко по-надолу в уличката зърна съдията и спътника му, които говореха с един амбулантен търговец. Като че ли го питаха за някакъв адрес.
ГЛАВА II
Хотел „Летящият жерав“ се намираше на оживена улица върху склона на един от многото уейбински хълмове. Тесният вход без всякакви архитектурни претенции съседстваше с претрупаната витрина на една питиепродавница, но елегантните пропорции на приемния салон бяха в приятен контраст с неугледната фасада.
Тлъст управител, който царстваше зад един внушителен тезгях, огледа изпитателно новодошлите. После тръсна пред тях дебелия регистър и каза:
— Впишете името, фамилията, професията, възрастта и родното си място.
Обикновено фамилното име и професията бяха достатъчни и докато топеше четката, съдията Ди попита:
— От крадци ли се страхувате?
— Съвсем не — кисело отвърна дебелакът. Побутна книгата към Цяо Тай и надуто обясни: — Нашият хотел има много добро име и можем да си позволим да подбираме клиентите си.
— Жалко, че госпожа майка ви не е имала тази възможност с потомството си — заяви Цяо Тай, докато оставяше на земята бохчата с дрехи, за да поеме четката. Съдията беше написал: „Чън Мо; търговски посредник; 34 години; Тайюан.“ Цяо Тай надраска отдолу: „Джу Да; помощник на г-н Чън; 36 години; роден в столицата.“
Съдията предплати за три дни и един прислужник ги отведе до стаята им при третия двор, скромно обзаведена, но чиста и далеч от уличния шум. Цяо Тай отвори втората врата, която извеждаше към вътрешно дворче, покрито с мраморни плочи. След като го огледа, той се обърна и хвърли смръщен поглед към чайника, който момчето поставяше върху масичката.