Първият писар прочете на глас записаното самопризнание. Куншан потвърди, че то отговаря на истината, и сложи отпечатъка на пръста си. Дън го обяви за виновен и по двете обвинения и го осъди на обезглавяване. Двамата стражници го върнаха в килията му, където щеше да изчака потвърждение на присъдата. Всички смъртни присъди трябваше да бъдат потвърдени от Столичния съд. Залата се развълнува. Някои зрители ругаеха престъпника, други изразяваха възхищението си от магистрата Дън. Докато той се опитваше да възстанови реда, удряйки с чукчето по масата, съдията Ди прошепна в ухото му:
— Нека сега да доведат госпожа Гъ.
Дън попълни нов формуляр и тъмничарката доведе обвиняемата. Госпожа Гъ се появи с пригладени назад коси, събрани в скромен кок със забучен в него зелен нефритов гребен — единственото й украшение. Без грим, облечена в траурна снежнобяла роба, тя имаше вид на скромна домакиня. Докато се отпускаше бавно на колене върху плочите пред подиума, съдията Ди усети за миг как сърцето му се свива, и се попита дали пък не се бе излъгал.
Дън зададе няколко рутинни въпроса и обяви, че нататък разпитът се поема от неговия помощник. Съдията Ди се прокашля и започна:
— Снощи, госпожо Гъ, трупът на покойния ви съпруг бе открит пред вашите очите под плочите на пода в спалнята на дома. Държанието ви в този миг недвусмислено говореше, че присъствието на тялото ви е известно, за което ние двамата със съветника Бан Удъ свидетелстваме. Преди съдът да е предявил своето обвинение срещу вас, бих ви помолил подробно да ни разкажете какво точно се случи вечерта на петнайсети тази луна, след като съпругът ви е излязъл от беседката и се е запътил към своята стая.
Госпожа Гъ повдигна глава и започна с тих глас, но така, че всяка дума звучеше ясно:
— Смирената вдовица, коленичила пред вас, признава вината си, че не извести незабавно ужасната истина пред почитаемия съд. Моля съда за снизхождение към една слаба и неука жена, живяла винаги в уединение.
Тя замлъкна за миг и в залата се надигна съчувствен шепот. Магистратът удари няколко пъти с чукчето си по масата, призовавайки зрителите да пазят тишина. Госпожа Гъ продължи:
— Колко пъти в своите кошмари отново и отново преживявах онези ужасни минути! Тъкмо бях излязла от моята тоалетна стаичка, за да проверя дали прислужничката е приготвила нощната роба на моя съпруг. Изведнъж усетих, че не съм сама. Обърнах се и видях как завесите на леглото се разтварят и иззад тях излиза един мъж. Понечих да извикам за помощ, но непознатият извади голям нож и аз направо онемях от страх. Той тръгна към мен…
— Опишете този мъж — прекъсна я съдията Ди.
— Долната част от лицето му бе закрита от тънка синя кърпа, ваше превъзходителство. Висок на ръст, строен и носеше… носеше… не, не си спомням точно, така се бях изплашила… А, да… носеше, струва ми се, син елек и панталон като на физическите работници. Съдията кимна и тя продължи:
— Той опря острието на ножа в гърдите ми и каза със съскащ глас, който глъхнеше страшно иззад булото: „Ха си гъкнала, ха съм ти прерязал гърлото! Сега ще дойде мъжът ти. Ще му говориш естествено и ще изпълняваш каквото ти нареди.“ В този миг чух, че някой идва по коридора от терасата. Влезе мъжът ми и отвори уста да каже нещо, но онзи веднага заби ножа в гърба му.
Госпожа Гъ скри лицето си в длани и захлипа неудържимо. Съдията накара началника на стражата да й донесе чаша силен чай. Тя жадно я изпи и продължи:
— Изглежда, съм изгубила съзнание. Когато дойдох на себе си, съпруга ми го нямаше. Видях само робата и шапката му на един стол. Онзи мъж метна робата на гърба си и си нахлупи шапката. О, колко ужасно бе да видя това лице, скрито зад синьото було, над робата, която моят съпруг толкова често обличаше! И булото беше изцапано с кръв. Мъжът процеди: „Мъжът ти умря. Самоуби се, разбираш ли? Ако кажеш нещо друго, ще се върна да ти прережа гърлото!“ После ме изблъска грубо към вратата. Как съм стигнала до моята стаичка, не помня, но когато паднах на леглото, в градината се разнесоха викове. Прислужниците крещяха, че мъжът ми се е хвърлил в реката и се е удавил. Исках да кажа истината, ваше превъзходителство, кълна се! Но колкото пъти тръгвах към съдилището, толкова пъти пред очите ми се изпречваше онази страшна окървавена маска… И не посмях! Зная, че съм виновна, ваше превъзходителство, задето премълчах истината, но много ме беше страх…
От очите й отново рукнаха сълзи.
— Станете, госпожо Гъ — нареди съдията Ди. Тъмничарката помогна на вдовицата да се изправи.
Тя се опря върху масата на писаря от лявата страна на съда с вторачени невиждащи очи. Съдията Ди се наведе към своя колега и му пошушна в ухото: