Съдията Ди млъкна. Дълго време единственият шум, който се чуваше в библиотеката, бе шумоленето на бамбуковите листа отвън. Най-сетне Дън проговори:
— Вие сте съвършено несправедлив към мен, Ди. Не е вярно, че не съм обичал жена си. Чувството ми към нея беше много дълбоко и единствено безплодието на нашата връзка хвърляше сянка върху щастието ми. Престъпването на съпружеската вярност ми причини огромна болка. Всъщност то обърка душевното ми равновесие и именно за да се освободя някак от смазващата мъка, измислих тази жестока история с лакирания параван. Както сам отбелязахте, аз имах право собственоръчно да убия прелюбодейците. Това, че не съм го направил, както недвусмислено свидетелства самопризнанието на Куншан, прави обвиненията ви още по-неоснователни. Дори и след като сте разбрали, че историята на лакирания параван не е истинска, вие би трябвало да бъдете по-снизходителен към един измамен съпруг и да не се нахвърляте с такова ожесточение да разнищвате слабостите ми. Много ме разочаровате, защото бях чувал да се говори за вас като за справедлив и милосърден човек. А вие изневерихте както на милосърдието, унижавайки и оскърбявайки ме, за да изтъкнете собствената си проницателност, така и на справедливостта, като ме набеждавате, че съм мразел жена си, и оправдавате човъркането в личния ми живот с фантастични заключения, неподкрепени от никакви доказателства.
Съдията Ди изгледа своя колега право в очите и каза с леден глас:
— Никога не обвинявам някого без конкретни доказателства. Първото ви посещение в дома за срещи е напълно оправдано: необходимо ви е било да се уверите в изневярата на вашата съпруга. Ако тогава сте убили любовниците, ако сте посегнали на самия себе си или сте извършили каквото и да е отчаяно действие, бих бил готов да повярвам във вашата любов към жена ви. Може би пак нямаше да бъда докрай убеден, но така или иначе, съмнението би било във ваша полза. Но вие се завръщате втори път в оня долен бардак, за да ги гледате как се любят. Този факт ми разкри низостта на вашата душа и за мен е неоспоримото доказателство, което ме накара да говоря. Сбогом!
Той се поклони леко и излезе. Помощникът му го очакваше на двора, стиснал юздите на два коня.
— Наистина ли заминаваме, ваше превъзходителство? — попита той. — Та ние сме тук едва от два дни!
— И толкова е достатъчно — каза съдията, метна се на седлото и двамата излязоха на улицата.
Напуснаха града през Южната врата. Когато копитата на конете затупкаха по прашния път, съдията дочу шумолене на хартия в ръкава си. Стисна с колене хълбоците на коня и извади от дрехата си последната визитна картичка с надпис „Господин Чън, търговски посредник“. Накъса я на ситни парченца и задържа за миг поглед върху тях, преди да ги захвърли през рамо.
Червените късчета се носиха известно време зад задницата на жребеца, после изчезнаха в прахта на пътя.