— Така е, ваше превъзходителство. Не открих никакви следи от кръв нито по рамката на вратата, нито по пода.
— Колко е висок парапетът над реката? Този път той питаше Лън Циен.
— Само три стъпки, ваше превъзходителство — веднага отговори банкерът. — Течението е извънредно бързо, десет стъпки право надолу, и аз неведнъж съм съветвал господин Гъ да повдигне малко парапета, тъй като се опасявах, че някой пийнал гост като нищо може да се прекатури през него. Но покойният всеки път ми отговаряше, че бил построен така, за да може той да се наслаждава на пейзажа, и че няма да го повдигне и с един пръст.
— От какъв материал са стълбите към беседката и колко са на брой?
— Три, ваше превъзходителство. От бял мрамор.
— Различавахте ли ясно покойния, когато скочи през парапета?
Лън се замисли за миг.
— В градината има храсти и тъй като господин Гъ изчезна, преди да сме се окопитили…
Дън не го остави да довърши изречението си, наведе се напред и попита:
— Защо мислите, че господин Гъ се е самоубил?
— Много добре! — прошепна Ди на своя спътник. — Колегата ми напипа най-важното.
— Но нали старецът е скочил във водата? — възрази Цяо Тай. — Едва ли е било, за да се изкъпе.
— Шшшт, слушай! — нареди му съдията Ди. Объркан от внезапния въпрос, банкерът запелтечи:
— Ами нали… ние всички със собствените си очи видяхме как…
— Със собствените си очи сте видели, че лицето на господин Гъ е покрито с кръв — сряза го Дън. — Видели сте го да тича право към беседката, а после да завива към парапета. Не ви ли мина през ум, че, заслепен от кръвта, той може да е объркал белия мрамор на парапета с белия мрамор на стъпалата пред беседката, които са приблизително също толкова високи? Не е ли просто залитнал, спъвайки се в парапета, след което е полетял в реката? — Лън мълчеше и съдията продължи: — Начинът, по който господин Гъ е намерил смъртта си, не е напълно изяснен. Докато се събере по-пълна информация, съдът приема, че става въпрос за нещастен случай, а не за самоубийство. Освен това съдът засега отхвърля версията на господин Лън за начина, по който господин Гъ е получил раната на главата си. Докато тези факти не бъдат изяснени, официалната регистрация на смъртта на господин Гъ е невъзможна.
Той удари с чукчето по масата и обяви заседанието за закрито. Съветникът Бан побърза да дръпне завесата с еднорога пред магистрата, който се запъти към кабинета си, разположен по традиция зад съдебната зала.
— Напуснете залата! — извика началникът на стражниците.
Крачейки с тълпата, съдията Ди каза:
— Много мъдро решение от страна на моя колега. Известните факти могат да се тълкуват в полза на хипотезата както за нещастен случай, така и за самоубийство. Аз се питам например защо банкерът с толкова леко сърце приема вероятността неговият приятел да е сложил край на живота си. Освен това се питам какво точно се е случило, докато господин Гъ е бил в къщата.
— Малки занимателни гатанки за магистрата Дън — ухили се широко Цяо Тай. — Аз се питам обаче не дойде ли най-сетне време да вкусим от местната кухня?
ГЛАВА III
Двамата мъже се промушиха през шумната навалица, задръстила площада, и се спряха пред една доста уютна на вид кръчмичка. Големи йероглифи, изписани върху висящия пред входа фенер, канеха вътре „всички чревоугодници от цялата империя“.
— Май няма защо да ходим по-надалеч — усмихна се съдията Ди.
През открехнатата чиста завеса от синьо платно, която служеше за врата, долиташе апетитната миризма на пържен лук. Чевръст келнер им поднесе превъзходна гозба, приготвена от ориз, печено свинско и осолени зеленчуци. След като отдадоха подобаващо внимание и на едно великолепно местно вино, те заговориха за пътуването до префектурата и за изминалата година в Бънлай. Двамата потеглиха за хотела си в отлично настроение. Съдията Ди бе необичайно безгрижен. Крачеха бавно по ярко осветените улици, зяпаха местните стоки, възхвалявани с пълно гърло от амбулантните търговци, проследиха с внимание един особено разпален пазарлък.
Съдията Ди изведнъж забеляза, че Цяо Тай се е умълчал.
— Какво има? — запита го той. — Да не би храната да не ти понесе?
— Следят ни — тихо отвърна Цяо Тай.
— Кой би могъл да ни следи? — невярващо продума съдията. — Видя ли някого?
— Не, но тия неща ги усещам и никога не съм се лъгал. Да вървим напред, ще опитам един малък номер, за да пипна нашия човек.
Той ускори ход, свърна в една по-тиха уличка и бързо издърпа спътника си в някакъв тъмен вход. Под прикритието на тъмнината двамата внимателно заоглеждаха минувачите, но не видяха познато лице. Като че ли никой не се интересуваше от тях. Тръгнаха отново, избирайки по-тъмни и безлюдни улички.