Съдията Ди погледна замислено помощника си.
— Не е много редно — заяви той, — но разбирам мотивите ти. Един стар просяк по никакъв начин не би могъл да се промъкне в жилището на жена с високо положение, а когато излиза навън, тя винаги е в носилка и има придружители. И щом казва, че никой не го е видял, вероятно е така, защото иначе не би се осмелил да вземе бижутата. Тази жена е била убита другаде и после убиецът е занесъл тялото при блатото. Не мисля, че твоята постъпка ще попречи по някакъв начин на разследването, Цяо Тай, но не се оставяй често да те води сърцето. Покажи ми бижутата. После веднага ще отидем в съдилището. Трябва незабавно да предупредим Дън.
Цяо Тай извади от ръкава си две обеци и две проблясващи гривни и ги постави на масата.
— Красива ръчна изработка — промърмори съдията. Той понечи да тръгне към вратата, но изведнъж се отказа. Доближи свещта към скъпоценностите и ги разгледа внимателно. Всяка обеца беше във формата на лотосов цвят от сребро, поставен във фин филигранен златен обков с малки, но съвършено оформени рубини. Гривните от масивно злато изобразяваха змии с очи от изумруди. Съдията дълго изучава накитите. Леко притеснен, Цяо Тай рече:
— Не трябва ли вече да тръгваме?
Съдията Ди пъхна накитите в ръкава си.
— По-разумно ще е да не споменаваме за това на магистрата Дън — каза замислено той. — Поне не веднага.
Цяо Тай го изгледа учудено и тъкмо да отвори уста, когато в стаята нахълта едноокият.
— Те ви откриха — извика той. — Каква глупост беше да се явявате на заседанието в съда! В момента началникът на стражниците е отвън и разпитва за стаята ви. Вървете с мен!
Цяо Тай понечи да му отговори, но съдията най-ненадейно му направи знак да мълчи и се обърна към едноокия:
— Добре, покажете ни пътя.
Едноокият ги поведе по тесен коридор. Тримата излязоха през някаква паянтова врата на тясна уличка. Ако се съдеше по застоялата миризма на пържено, намираха се зад кухните. Сред купища всевъзможни боклуци техният водач стигна до задната врата на някаква питиепродавница. Следван неотклонно от двамата си придружители, той се промуши през претъпканото от посетители помещение и излезе през главния вход. После тримата се впуснаха в лабиринт от тесни улички, завиваха ту надясно, ту наляво, докато съдията напълно изгуби представа за посоката.
Най-сетне едноокият спря внезапно. Намираха се в началото на доста съмнителна уличка и водачът им посочи един осветен прозорец.
— Това е странноприемница „Феникс“, тук ще сте на сигурно място, ако кажете на Ефрейтора, че сте приятели на Куншан. Ще се върна скоро.
И като се врътна на пети, той ловко избягна ръката, която Цяо Тай протягаше към него, и се стопи в мрака.
ГЛАВА IV
Цяо Тай изруга свирепо и заяви мрачно на съдията:
— Надявам се, че негово превъзходителство има основателна причина да постъпва така, защото въпреки поетичното си име тази странноприемница вероятно е свърталище на местните бандити.
— Така си мисля и аз — отвърна съдията Ди. — Ако Ефрейтора и нашият едноок приятел са ни скроили нещо, сега му е времето да разберем какво мътят… готови, разбира се, да си послужим и с юмруци, ако се наложи. Но ако Ефрейтора няма лоши намерения спрямо нас, то именно той е човекът, от когото имам нужда, за да разреша един малък проблем, който в момента ме измъчва. Каквото и да е, да се вживеем сериозно в ролите си на разбойници, в които така любезно ни постави негова милост господин Куншан.
Цяо Тай моментално се ухили до уши.
— Ако има сбиване, аз съм насреща! — извика той и изпъчи гърди.
Двамата мъже се приближиха до окаяната дъсчена постройка на два ката. Когато Цяо Тай почука, пиянската гълчава, която долиташе от осветения прозорец, секна и едното крило с решетка се открехна.
— Кой е там? — попита дрезгав глас.
— Двама приятели на Ефрейтора — отвърна Цяо Тай.