— Куншан от твоите хора ли е?
— Не, той работи сам. Разправят, че нямал равен в обирите по къщите. Но е голям помияр! Не идва много често тук… и по-добре. Вие двамата трябва да сте свестни мъже, щом сте били приятели на Касапина. Пуснете една връзка грошове в общата каса и винаги ще сте добре дошли.
Съдията Ди извади от ръкава си една връзка и Ефрейтора я хвърли на плешивия, който ловко я улови.
— Хубаво би било, ако можем да поостанем за няколко дни — каза съдията, — докато се разнесе шумотевицата.
— Става! — каза Ефрейтора и се обърна към младата жена: — Я ела тук, Розов Карамфил, да ти представя двама нови наематели.
Когато момичето се приближи до масата, Ефрейтора обгърна с ръка талията й.
— Тя е хазяйката тук. Била е от занаята, пък и сега не е изгубила форма… нали, моето момиче? Вече се пуска само когато й се прииска нова рокля. Любителски, така да се каже! Бута и на Голия Череп, защото той ми е помощник. Ние тук делим всяка печалба, така че… Нали включваш? — той изгледа замислен съдията и внезапно попита: — Абе ти можеш ли да четеш и да пишеш?
Съдията кимна утвърдително и Ефрейтора извика възторжено:
— Защо не останеш за по-дълго, бе, брат ми? Ще си имаш стая горе, ще слизаш тук, щом ти се допие… и ако загориш много, което си е човешко, не виждам нищо лошо в това да си погукате от време на време с Розов Карамфил. Недей да се цупиш, фльорцо, ще видиш, че брадата му не боде! — той ощипа с благосклонен жест задника на младата жена и продължи: — Представа нямаш, брат ми, какво смятане пада с мрежа като моята! Това са седемдесет човека просяци и джебчии, които идват да се отчитат през вечер. Двайсет процента за мен, десет за Голия Череп, десет за къщата. Аз аритметика не съм учил и всичкото го смятам с чертички и кръстчета. Студента може да ми помогне, но моите хора не го щат. Нямат му вяра. На теб за начало ти давам пет процента, а каквото си изкарате двамата самички, освобождавам го от такса. Навит ли си?
— Примамливо е — отвърна съдията, — но предпочитам да не се заседявам. Не обичам убийствата.
Ефрейтора бутна настрани Розов Карамфил. Постави стиснатите си юмруци върху коленете си и попита, смръщил вежди:
— Убийство ли каза? Къде това?
— На пазара чух един човек да разправя, че видял женски труп при блатото. Ние с моя човек сме по кражбите. Като си направиш сметката, по-чисто е. Убийството винаги означава големи неприятности.
— Ей, Гол Череп! — изрева Ефрейтора. — Защо не ми е докладвано, че е убита жена? Кой го е направил?
— Не знам такова нещо, началство, кълна се! — запелтечи плешивият. — Никой нищо не ми е казвал!
— Дали да не отида да огледам? — предложи съдията.
— Да не би ти да си й окачил червения гердан? — заплашително се обърна към него Ефрейтора.
— Щях ли тогава да искам да се върна там? — спокойно отвърна съдията.
— Да, имаш право — измърмори Ефрейтора. Той потърка угрижено ниското си набръчкано чело и се вторачи мрачно в чашата си.
Съдията се изправи:
— Имам нужда от човек, който да ме заведе до блатото по тихите улички. Сам ще видя каква е работата. Не забравяй, че съм бил началник-стража и от трупове отбирам. Може би ще успея да ти кажа кой го е направил.
Ефрейтора се поколеба, но след малко вдигна поглед и каза:
— Добре, вземи Студента. Другите са ми нужни тук, защото след малко ще започнат да идват хората, за да се отчитат. Хайде, Студенте, тръгвай с брадатия!
— Ти остани тук, мой човек — обърна се съдията към Цяо Тай. — Ако сме повече, ще бием на очи.
Бившият брат от зелените гори бе проследил разговора дотук с нямо изумление. Сега промърмори нещо в отговор и побърза да си напълни отново чашата с вино.
ГЛАВА V
Студента поведе съдията по истински лабиринт от пусти улички, които се спускаха към северния край на града. Блатото, обясни водачът, било в ниското, докато странноприемница „Феникс“ се намирала върху един от хълмовете в центъра на града, застроен върху планински склон. Съдията бе потънал в мислите си и мълчеше. Ефрейтора, изглежда, не знаеше нито за убийството, нито за намеренията на Куншан, както личеше от доста подробности, но все пак…
— Много ли хора минават покрай блатото през деня? — внезапно попита той.
— Да, сутрин е доста оживено — отвърна Студента. — Селяните от равнината отвъд Северната врата носят зарзават на пазара, но вечер е съвсем пусто. Разправят, че имало призраци.
— Защо властите не са пресушили блатото?
— Преди четири години стана голямо земетресение. Аз бях четиринайсетгодишен и помня всичко. Най-много пострадаха северните квартали. Всички къщи на това място, където сега е блатото, изгоряха. Какъв пожар беше само… страхотна гледка! Хората се щураха обезумели и се хвърляха в реката с пламтящи дрехи. Никога не съм се забавлявал толкова! Жалко, че огънят стигна малко преди съдилището и там спря. По-късно, когато разчистиха развалините, се оказа, че земята е хлътнала под равнището на реката и че там не може да се строи. Вдигнаха ръце и малко по малко то си стана истинско тресавище, цялото обрасло в треволяци.