Съдията Ди кимна, мислейки си, че земетресенията са често явление в места с топли извори. Двамата крачеха по тясна безлюдна уличка. Тъмните очертания на извитите стрехи се открояваха върху лунното небе.
— Какво не бих дал, за да се измъкна от бандата на Ефрейтора! — изведнъж рече Студента.
Съдията го стрелна с поглед. Досега бе смятал спътника си за не особено достоен представител на човешкия род, но дали не грешеше в преценката си?
— Така ли? — предпазливо подхвана той.
— Ами, разбира се! — презрително възкликна юношата. — Предполагам, от пръв поглед си личи, че нямам нищо общо с тая измет! Моят баща беше учител и аз съм завършил градското училище. Избягах от къщи, защото исках да стана мъж на място. Тази шайка е единствената в града, но те друго освен просия и дребно джебчийство не знаят! Затова се заяждат с мен тия боклуци, защото усещат, че с мен не могат да се мерят!
— Разбирам — каза съдията Ди.
— Вие с вашия приятел сте друго нещо — продължи замечтано Студента. — Колко ли гърла сте прерязали! Преди малко разправяхте, че не обичате убийствата, но то беше само защото чухте преди това келнерът да казва, че Ефрейтора не иска убийства в града. Разбирам ги аз тия неща!
— Далече ли е? — попита съдията.
— Следващата улица, зад съдилището. Тя свършва сред развалините. Я ми кажете, когато бяхте началник на стражниците, случвало ли ви се е често да изтезавате жени?
— Хайде да побързаме! — кратко отвърна съдията.
— Сигурно квичат като свине, когато ги пърлят с нажежените пръти! Те, жените, много си падат по мен, но аз пет пари не давам! Нали има и такъв уред, За трошене на ръцете? Много ли пищят, когато ги почнат с него?
Съдията стисна ръката на Студента с професионална хватка. Железните му пръсти се впиха дълбоко и юношата зави от болка. След миг съдията го пусна.
— Какво искаш, бе! — хленчеше юношата, поддържайки с лявата си ръка лакътя на дясната.
— Ти ми зададе въпрос — с приветлив глас каза съдията. — Аз ти дадох възможност сам да си отговориш на него.
Продължиха мълчаливо и скоро излязоха сред обширен пущинак. Топла сива мъгла се носеше ниско над храстите и тревите. Малко по-нататък се виждаше назъбената кула на Северната врата.
— Ето ви го блатото! — мрачно съобщи Студента. Врявата на търговските улици бе останала далеч зад тях. Единствено викът на водната кокошка нарушаваше от време на време дълбоката тишина.
Съдията Ди тръгна по една хлъзгава пътека, която, изглежда, обикаляше блатото, като се взираше напрегнато сред храсталаците. Изведнъж спря: нещо червено се бе мярнало между съчките. Нагази с ботушите си в рядката кал и отстрани вейките. Показа се труп, увит до шията в разкошна дреха от червен брокат на извезани със сърма цветя. Съдията мълчаливо се взря в лицето. Правилните красиви черти на мъртвата жена бяха застинали в необикновено ведро изражение. Бляскавата й копринена коса, много дълга, бе завързана несръчно с ивица памучен плат. Трябва да беше двайсет и пет, двайсет и шест годишна. Меката част на ушите й бе разкъсана, но се виждаха само няколко капки кръв. Той разтвори наметката и побърза веднага да я завие отново с нея.
— Иди при пътеката да наблюдаваш — викна той на Студента. — Зададе ли се някой, свирни!
Студента послушно тръгна и съдията отново разтвори червената дреха. Жената беше съвършено гола. Под лявата й гръд стърчеше дръжката на кама, наоколо бе засъхнала кръв. Той внимателно разгледа оръжието. Дръжката беше от красиво гравирано сребро, потъмняло от времето. От незнание просякът бе пренебрегнал една много ценна старинна вещ. Съдията попипа гърдите. Кожата беше влажна. Повдигна едната ръка, която се отпусна свободно. Значи смъртта бе настъпила едва преди няколко часа. Спокойното изражение на лицето, голото тяло и липсата на обувки — всичко подсказваше, че жената е била убита в леглото си, докато е спяла. Убиецът е завързал нескопосно косата й, увил е тялото в дрехата и го е донесъл тук. Всичко се връзваше с хипотезата, която започваше да се изгражда в съзнанието на съдията.