— Вашите разсъждения са абсолютно точни, Ди — бавно изрече магистратът. — Но…
Съдията Ди вдигна ръка:
— Преди да изслушам вашите обяснения, държа да уточня следното: каквото и да се е случило, аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна, доколкото не влизам в противоречие със закона и не създавам затруднения на следствието. Така че длъжен съм да ви предупредя: думите ви ще бъдат повторени пред съда, ако бъда призован за свидетел. Оттук насетне вие ще решите дали разговорът ни може да продължи.
— Напълно съм съгласен с вас — отвърна с глух глас магистратът Дън, — че тази ужасна трагедия трябва да бъде докладвана на префекта. Но вие бихте ми помогнали извънредно много, ако изслушате разказа ми и ме посъветвате как да формулирам защитата си, защото аз убих жена си.
— Защо? — спокойно попита съдията Ди.
Дън се отпусна назад в креслото и каза уморено:
— За да ви отговоря, трябва да се върна доста назад във времето. Преди повече от седемдесет години.
— Та вие според мен сте на не повече от четирийсет, а съпругата ви ми се стори около двайсет и пет годишна… — изненадан забеляза съдията.
Магистратът Дън поклати глава и попита:
— Несъмнено ви е известно името Дън Гуояо?
Съдията Ди свъси гъстите си вежди.
— Дън Гуояо… — замислено повтори той. — Почакайте. Имало е един много способен генерал с това име, който се е прочул с героизма си при големия поход в Средна Азия. Предричали му бляскава кариера в двореца, но той ненадейно си подал оставката, защото… — съдията внезапно спря и се вторачи в своя домакин: — Небеса… да не би да сте внук на генерала?
Дън бавно кимна:
— Да, негов внук съм. И позволете ми да кажа направо онова, което вие се поколебахте да изречете. Той е бил принуден да си подаде оставката, тъй като убил с нож най-близкия си приятел в пристъп на лудост. Оправдали го, но, естествено, трябвало да напусне армията.
В стаята се възцари за миг мъртва тишина, след което магистратът продължи:
— Баща ми беше напълно уравновесен човек и нима можех да предполагам, че болестта е наследствена? Преди осем години се ожених за Сребърен Лотос. Не ми се вярва да е имало по-безрезервно предани един на друг съпрузи. Дори си спечелих името на необщителен човек просто защото ничия компания не можеше да замени за мен общуването с обичната ми съпруга. Един ден, беше преди седем години, жена ми ме откри припаднал в спалнята ни. Когато дойдох на себе си, имах страшно главоболие и в трескавия ми мозък витаеха странни спомени. Дълго се колебах, но най-сетне признах на Сребърен Лотос, че в умопомрачението си бях видял себе си да убивам с кръвожадна наслада един човек. Разказах й за наследственото проклятие, тегнещо над мен, обясних й, че тя не може да живее с луд човек и че ще направя необходимото, за да й възвърна свободата с бърз развод.
Дън покри лицето си с длани. Съдията Ди го наблюдаваше с дълбоко състрадание. След известно време магистратът се овладя и продължи разказа си:
— Сребърен Лотос категорично отказа. Тя заяви, че никога няма да ме напусне, че ще бди нищо лошо да не ми се случи, ако отново получа пристъпи. Настояваше, че нищо не било сигурно, че не се знаело дали припадъкът ми наистина се дължи на наследствено заболяване. Не исках да приема саможертвата й, но тя беше непреклонна, заяви, че ако се разведа с нея, ще се самоубие, и накрая аз, жалкият подлец, се предадох… Нямахме деца до този момент и решихме и занапред да нямаме. Надявахме се, че плодовете на общите ни литературни занимания ще заменят радостта да гледаме как растат рожбите от плът на съпружеската ни любов. Ползвам се с името на затворен и студен човек и се надявам, Ди, че сега разбирате причината за това.