— Истина е! — намеси се лейди Аштън. — Самата аз по силата на правото, дадено ми от бога и хората, не само посъветвах в тази насока дъщеря си, но и подкрепих намерението й да се откаже от злополучната, необмислено дадена от нея дума, като счете в съответствие със светото писание годежа си с вас за недействителен.
— Светото писание! — презрително усмихнат изрече Рейвънсууд.
— Мистър Байд-дъ-Бент — обърна се лейди Аштън към свещеника, — прочетете текста, по силата на който вие сам, след дълги размисли, обявихте за недействителен мнимия годеж, на който държи този необуздан човек.
Пасторът извади от джоба си Библията, освободи закопчалките й и прочете следното:
— „Ако жената даде обет пред бога и се обвърже със свещена клетва, докато живее в дома на своя отец в млада възраст и чуе нейният отец обета й и клетвата, които е поела тя в душата си, отецът й не възрази на тази нейна клетва и обет, то нейният обет ще се изпълни и клетвата й — също.“
— Цитатът, който ми прочетохте, отговаря съвсем точно на нашия случай! — прекъсна го Рейвънсууд.
— Търпение, млади човече, търпение — възпря го пасторът, — слушайте какво се казва по-нататък: „Но ако отецът й, дочул молбата и, й запрети, то всичките й клетви и обети, които тя е поела в душата си, няма да се изпълнят и бог ще й прости пристъпената дума, защото нейният отец е запретил.“
— Е, чухте ли! — тържествуващо възкликна лейди Аштън. — Нима не говорят тъкмо за нас приведените тук слова? Ще посмее ли той да отрече, че ние, родителите на подлъганата от него девойка, веднага щом научихме за думата, която тя е дала, или както се казва в Библията клетва или обет, които тя е поела в душата си, категорично се противопоставихме на нейната постъпка и писмено уведомихме този господин за нашето решение.
— И това е всичко? — каза Рейвънсууд, обърнал се към Луси. — Нима заради тези жалки, лицемерни софизми вие се съгласявате да нарушите свещената клетва, която дадохте по собствена воля, и да принесете в жертва нашата любов?
— Чувате ли? — извика лейди Аштън. — Той богохулствува!
— Да го прости господ — въздъхна Байд-дъ-Бент. — И да го настави в истинния път.
— Спомнете си какво пожертвувах заради вас — продължи Рейвънсууд, обръщайки се пак към Луси. — Честта на древния си род, съветите на приятелите — нищо не можеше да разколебае моето решение: нито доводите на разсъдъка, нито предзнаменованията бяха в състояние да ме накарат да се откажа от вас. Мъртвите излизаха от гробовете си, за да ме предпазят от опасността, но аз бях глух за техните предупреждения. Нима от благодарност за верността ми вие пронизвате сърцето ми със същото оръжие, което положих в ръцете ви, като ви се доверих напълно?
— Мастър Рейвънсууд — каза лейди Аштън, — вие зададохте всички въпроси, които сметнахте за нужни. Виждате, че дъщеря ми няма сили да говори с вас. Но аз ще отговоря вместо нея веднъж завинаги. Вие искате да знаете дали по своя воля Луси Аштън е взела назад думата, която с измама сте изтръгнали от нея. Държите в ръката си писмото, написано от дъщеря ми, в което тя ви моли да бъде развален годежът. Ако това доказателство не ви е достатъчно, погледнете: ето брачния й договор с мистър Хейстън Бъкло, който тя току-що подписа в присъствието на този преподобен господин.
Рейвънсууд погледна лежащите пред него листове и се вкамени.
— Мис Аштън доброволно ли подписа този договор? Без насилие? Без измама? — попита той духовника.
— Доброволно — отвърна Байд-дъ-Бент, — заклевам се в това.
— В такъв случай, милейди, аз приемам, че сте ми представили неопровержими доказателства — мрачно изрече Рейвънсууд. — Безсмислено, а и недостойно би било да губим повече време за празни уговорки и упреци. Ето, мис Аштън, връщам ви залога на вашата първа любов — и той сложи пред Луси нейната част от скрепения с подписите им договор и половината от златната монета. — Желая ви да спазите думата, която днес сте дали, и ви моля да върнете свидетелствата за измаменото ми доверие или по-точно — за моето безумие.
Луси отвърна на презрителните слова на любимия с блуждаещ поглед, но очевидно беше доловила нещо от тях, защото вдигна ръката си така, сякаш искаше да развърже синята лента, която обвиваше врата й. Но силите и бяха толкова отпаднали, че лейди Аштън побърза да й помогне. Като преряза лентата, тя освободи другата половинка на златната монета, която Луси зее още носеше на гърдите си; писменият обет на Рейвънсууд отдавна беше в ръцете на лейди Аштън; с надменен поклон тя подаде и едното, и другото на младия човек.
„Все пак е продължавала да носи моя дар!“ — помисли той и гневът му доста се смекчи. — „Да го носи на гърдите си… Да го носи до сърцето си! Дори в минутата, когато тя… Но да се съжалява, няма смисъл.“