— О, сър, о, господарю мой! — завайка се Кейлъб Болдърстън. — Убийте ме, ако желаете, но се откажете от туй, което сте намислили! Почакайте още един-едничък ден! Утре… утре пристига маркиз А… и всичко ще се оправи.
— Ти вече нямаш господар, Кейлъб — каза Рейвънсууд, като се опитваше да се освободи. — Клети старче, защо се държиш така отчаяно за кулата, когато съвсем скоро тя ще се срути!
— Не, аз имам господар, щом е още жив наследникът на рода Рейвънсууд! Пък аз съм си слуга, родил съм се слуга при вашия баща… не, още при дядо ви! Родих се, за да служа на този род, живях за него и ще умра за него! Останете тук, моля ви, и всичко ще се уреди.
— Ще се уреди? Добре, добре! — отвърна Рейвънсууд. — Наивни старче, ти не знаеш, че нищо в живота ми вече не може да се уреди и смъртният ми час ще бъде най-щастливият за мене!
При тези думи той се изтръгна от ръцете на стария прислужник, метна се на коня и излетя през портите на замъка, но тутакси се върна и хвърли на завтеклия се към него Кейлъб тежко натъпкана кесия злато.
— Чуй, Кейлъб: определям те за изпълнител на завещанието ми! — изрече той с ужасяваща усмивка и като пришпори коня, се понесе надолу по стръмнината.
Златото остана недокоснато върху настилката на двора, защото старият прислужник, забравил всичко, гледаше след отдалечаващия се Рейвънсууд, който зави наляво и пусна коня по тясна и изровена пътека; тя водеше през един процеп в скалите към малкия залив, където някога се е намирал пристанът за лодките на замъка. Като разбра посоката, в която се отправи Рейвънсууд, Кейлъб побърза да се изкачи на източния бастион, където се откриваше гледка към цялото крайбрежие чак до Улфс Хоуп. Видя как господарят му препуска към селото и изведнъж си спомни страшната прокоба, че последният лорд Рейвънсууд ще загине в потъващите пясъци на келпи, намиращи се на половина път от кулата до пясъчната ивица северно от Улфс Хоуп. Едгар достигна тези фатални пясъци и изведнъж изчезна.
Полковник Аштън, изпълнен с безумно желание за мъст, вече бе пристигнал на уреченото място и в очакване на противника крачеше с едри, нервни стъпки по пясъка, обрасъл с трева, като хвърляше нетърпеливи погледи към кулата, откъдето трябваше да се появи противникът му. Слънцето вече бе изгряло и пламтящият му диск искреше над морето, ширнало се на изток. В този миг полковникът ясно различи фигурата на конник, който препускаше към него също тъй нетърпеливо. Но изведнъж конникът и конят се изгубиха от погледа му, сякаш се стопиха във въздуха. Шолто разгърна очи — дали не беше се мярнал призрак пред взора му — и се завтече натам, където изчезна конникът. Отсреща към него тичаше Болдърстън. Двамата не откриха никакви следи. Есенните ветрове и силните приливи бяха неимоверно разширили пределите на потъващите пясъци и както изглежда, нещастникът обзет от трескавата си припряност да се озове по-скоро на мястото на срещата с полковника, бе предпочел да мине по-напряко, по този опасен път, за което свидетелствуваха отпечатъците на конските копита, вместо да свърне по ивицата по-устойчив пясък в подножието на скалите. След време, когато настъпи приливът, къдравите вълни донесоха в краката на Кейлъб едно голямо черно перо, изтръгнато от шапката на Едгар Рейвънсууд. Старецът го взе, поизсуши го и го скъта в пазвата си.
Хората от Улфс Хоуп, научили за печалната случка, се струпаха на мястото на произшествието; претърсиха цялото крайбрежие, пуснаха лодки да търсят и в морето, но напразно — плаващите пясъци ревниво пазят плячката си.
Нашият разказ приближава своя край. Обезпокоен от тревожните слухове и опасявайки се за благополучието на своя родственик, маркиз А… пристигна на другия ден в Улфс Краг. Възобновиха търсенето на изчезналия, но без резултат и маркизът, като оплака загубата на своя близък, се върна в Единбург, където политическите и държавните дела отново погълнаха вниманието му.
Но Кейлъб Болдърстън изобщо не забрави господаря си. Ако светските блага биха могли да утешат стария човек, той щеше да живее доволен и обезпечен, за разлика от предишните години; ала животът бе вече изгубил за Кейлъб всякакъв вкус. Всички помисли на Кейлъб, всички негови чувства — гордост, радост, болка или страх — бяха неотделими от изчезналия род Рейвънсууд. Той ходеше с наведена глава, отказал се от всички досегашни занятия и навици, и постоянно бродеше из стаите на кулата, които беше обитавал Едгар Рейвънсууд. Ядеше без охота, спеше без покой; преди да бе изминала и година от смъртта на господаря му, Кейлъб издъхна от тъга по младия си господар — свидетелство за преданост, което често ни показват кучетата, а хората — доста по-рядко.