Съвсем иначе стоят нещата, когато върховната власт е в ръцете на водача на някоя аристократическа върхушка, която е в съперничество с водача на враждебна клика, стремяща се към слава. Той трябва да посвети краткото си и нестабилно управление, за да възнагради своите привърженици, да заздрави влиянието си и да се разправи с враговете си. Дори Абу Хасан21, този най-безкористен от всички наместници, по време на еднодневното си халифство не пропуска да изпрати в дома си получения „дар“ от хиляда жълтици; шотландските управници всеки път, когато в резултат от надмощието на една или друга групировка завземеха властта, охотно прибягваха до същото средство, за да се възнаградят.
С особено позорно пристрастие се отличаваха съдебните инстанции. Едва ли имаше важно дело, в което съдиите да нямат основание да го проявят. Дотолкова не можеха да устоят на изкушението, че от онези времена датира поговорката: „Кажи ми кой е тъжителят и аз ще приложа съответния закон.“ Един вид подкуп водеше до друг, още по-срамен и гнусен. Съдията, който прилагаше свещените си задължения днес, за да помогне на приятеля си, а утре — за да погуби някой враг, и се ръководеше при произнасяне на присъдата от роднински отношения и политически симпатии, не можеше да не възбуди подозрение в пристрастие и затова естествено се предполагаше, че кесията на богаташа неведнъж е накланяла към себе си везните на правосъдието. Дребните слуги на Темида вземаха подкуп най-безсъвестно. С цел да се повлияе на присъдата, изпращаха на съдиите сребърни предмети и кесии с пари; по думите на един съвременник „подът на съдебната зала се покриваше с подкупи“, като никой дори не мислеше да прикрива това.
При такива обстоятелства всички имаха основание да смятат, че сър Уилям Аштън, държавен деец, човек твърде опитен в съдопроизводството, а при това и влиятелен член на победилата фракция, ще съумее да се възползува от положението си, за да получи надмощие над не толкова изкусния и щастлив противник. Но дори ако допуснем, че деликатната съвест на лорд-пазителя не би му позволила да се възползува от споменатите предимства, все пак не бива да се съмняваме, че поне лейди Аштън е разпалвала с всички средства честолюбието на съпруга си и стремежа му да умножи своите богатства, също както навремето властолюбивата лейди Макбет е подкрепяла мъжа си в престъпните му замисли.
Лейди Аштън произхождаше от по-знатен род от този на нейния господар и повелител — обстоятелство, което тя не пропускаше да използува колкото може по-добре в стремежа си да поддържа и засилва влиянието на мъжа си върху другите, а (както се твърдеше, макар дори неоснователно) и собственото си влияние над него. На младини тя беше хубавица и осанката й все още поразяваше със своето горделиво достойнство и величие. Природата я бе дарила с големи способности и силни страсти, а опитът я научи да използува способностите си и да прикрива, ако не може да възпре, своите страсти. Тя строго и неотклонно спазваше нормите на благочестието, поне външно, и с охота, даже прекалено пищно, приемаше в дома си гости; маниерите й според обичаите на онова време бяха изискани и величествени, както налагаха правилата на етикецията; репутацията й беше безупречна. Ала въпреки всички тези достойнства, способни да внушават уважение, рядко някой се изказваше за лейди Аштън с топлота или симпатия. Защото нейните постъпки твърде явно се диктуваха от интересите — интереси на семейството й или лични интереси, — ас привидна доброта трудно може да се подведе проницателното, при това враждебно настроено общество. И тъй като зад всички любезности и комплименти лейди Аштън — същински ястреб, който кръжи високо във въздуха, но не изпуска от очи набелязаната жертва — никога не забравяше поставената цел, хората, равни по положение с нея, се отнасяха към любезностите й с недоверие и подозрение, а по-нискостоящите изпитваха и страх. Това бе добре дошло за нея, тъй като принуждаваше всички да изпълняват на часа нейните желания и безропотно да се подчиняват на заповедите й; ала то беше и в неин ущърб, понеже такива чувства са несъвместими с обичта и уважението.
Говореше се даже, че мъжът на лейди Аштън, така задължен на талантите и ловкостта на своята съпруга, се отнасял към нея по-скоро с почтително благоговение, отколкото с нежна привързаност; по мнението на мнозина в главата му често възниквала мисълта, че домашното робство, с което той платил за успехите си в кариерата, е твърде висока цена. Но всичко това са само необосновани подозрения, никой не би могъл да каже нищо с пълна сигурност, защото лейди Аштън държеше на честта на мъжа си не по-малко, отколкото на своята собствена и разбираше отлично колко много ще изгуби той в очите на обществото, ако се създаде убеждение, че е васал на своята съпруга. Затова тя при всеки удобен повод цитираше мненията му като безпогрешни, винаги се позоваваше на неговия вкус и слушаше словата му с уважението, с което почтителната жена трябва да се отнася към мъжа си, надарен с толкова несравними достойнства и заемащ толкова високо положение в обществото. Но във всичко това имаше нещо показно и фалшиво; и онези, които внимателно и може би не без злорадство следяха съпружеската двойка, не можеха да не открият, че лейди Аштън, личност с по-твърд характер, с по-висок произход и по-неутолима жажда за слава, се отнася към мъжа си донякъде презрително; а той изпитва към нея по-скоро завист и страх, отколкото привързаност и уважение.