Кристофър Ишъруд
Ландауерови
Една нощ през октомври 1930 година, около месец след изборите, на „Лайпцигерщрасе“ се вдигна голяма врява. Няколко нацистки банди излязоха на демонстрация срещу евреите. Те малтретираха няколко тъмнокоси пешеходци с големи носове и разбиха прозорците на всички еврейски магазини. Сам по себе си инцидентът не беше особено забележителен; нямаше смъртни случаи, нито много стрелба и не повече от двайсетина души бяха арестувани. Помня го само защото беше първото ми запознаване с берлинската политика.
Фройлан Меир, то се знае, беше във възторг.
— Така им се пада! — възкликна тя. — На този град му е дошло до гуша от евреи. Обърни първия камък и двама-трима ще изпълзят отдолу. Слагат отрова в питейната вода! Задушават ни, ограбват ни, смучат живителните ни сили. Ами погледнете всичките големи универсални магазини: „Вертхайм“, „Западния универмаг“, „Ландауерови“. Кой ги притежава? Мръсни, крадливи евреи!
— Ландауерови са мои лични приятели — казах хладно аз и напуснах стаята, преди фройлайн Меир да има време да измисли подходящ отговор.
Това не беше точно така. В действителност никога през живота си не бях ги виждал. Обаче преди да напусна Англия, един общ приятел ми беше дал препоръчително писмо до семейство Ландауерови. Гледам с недоверие на такива писма и вероятно никога нямаше да го използувам, ако не беше забележката на фройлайн Меир, Сега напук на нея реших да пиша на фрау Ландауер веднага.
Наталия Ландауер, с която се запознах три дни по-късно, беше осемнадесетгодишна ученичка. Тъмната й, бухнала коса беше толкова гъста, че лицето й с искрящите очи изглеждаше прекалено дълго и слабо. Приличаше ми на лисиче. Когато се ръкувахме, тя разтърси цялата си ръка от рамото надолу по модерния студентски маниер. „Оттук, моля.“ Говореше решително и енергично.
Холът представляваше огромна светла стая, обзаведена в предвоенен стил и малко попретрупана с мебели. Наталия веднага започна да говори, бързо, със страхотно въодушевление, като старателно и несигурно произнасяше английските думи, докато ми показваше грамофонни плочи, картини, книги. Не ми позволи да задържа погледа си върху нещо за повече от минутка:
— Харесвате Моцарт? Да? О, аз също! Мноо-о-го! Тази картина е в двореца „Кронпринц“. Вие не сте я виждали? Аз ще ви покажа един ден, да?… Вие харесвате Хайне? Кажете съвсем честно, моля. — Тя вдигна поглед от библиотеката с усмивка, но с известна учителска строгост: — Четене. Красиво е, мисля.
Още не беше минал и четвърт час, откакто бях в къщата, и Наталия вече ми беше отделила четири книги, за да ги взема със себе си на тръгване — „Тонио Крьогер“1, разказите на Якобсен2, един том на Щефан Георге3, писмата на Гьоте.
— Трябва да ми кажете честното си мнение — предупреди ме тя.
Изведнъж една прислужница дръпна плъзгащите се стъклени врати в дъното на стаята и ние се намерихме в присъствието на фрау Ландауер — едра бледа жена с бенка на лявата буза и гладко сресана на кок коса. Тя седеше спокойно на масата в столовата и наливаше чай от един самовар. Имаше чинии с шунка и нарязан студен салам и съд с онези тънички, мокри, хлъзгави кренвирши, които те изпръскват с гореща вода, когато пробиеш кожицата им с вилица; както и сирене, репички, сладък черен хляб и бутилки с бира.
— Вие ще пиете бира — нареди Наталия и върна на майка си една от чашите чай.
Като се огледах наоколо, забелязах, че малкото свободно пространство по стените между картините и шкафовете беше украсено с ексцентрични фигури в цял ръст — девойки с разпилени коси или кривогледи газели, изрязани от цветна хартия и закрепени с габърчета. Те ми изглеждаха като някакъв комично несполучлив протест срещу буржоазната солидност, на махагоновите мебели. Знаех, без никой да ми е казал, че сигурно Наталия ги е нарисувала. Да, тя ги беше направила и окачила там веднъж, когато били поканили гости. Сега искаше да ги свали, но майка й не позволяваше. Последва малък спор по този повод — очевидно част от обичайната домашна практика.
— О, но те са ушясни според мен! — извика Наталия на английски.
— Мисля, че са много красиви — спокойно отговори фрау Ландауер на немски, без да вдигне очи от чинията си. Устата й беше пълна със сладък хляб и репички.
Веднага след вечерята Наталия ми даде да разбера, че трябва официално да кажа лека нощ на фрау Ландауер, след което се върнахме в хола. Там тя ме подложи на кръстосан разпит. Къде ми била стаята? Колко съм плащал за нея? Когато й отговорих, веднага отбеляза, че съм избрал напълно неподходящ район („Вилмерсдорф“ бил далеч по-добър) и че ме били измамили. Можел съм да получа абсолютно същата стая, с течаща вода и парно отопление включително, за същата цена.