Но Сали се намеси веднага, съвсем невъзмутимо. Тя била гледала филма и смятала, че е чудесен. Не бил ли Прежан чудесен и дали си спомняме сцената, когато влакът профучава на заден план, докато те започват да се бият? Немският на Сали беше толкова ужасен, много по-лош от обикновено, че се чудех дали не го прави нарочно, за да се подиграе на Наталия.
През останалата част на разговора седях като на тръни. Наталия почти не си отвори устата. Сали продължи да дърдори на нейния убийствен немски, като по този начин поддържаше, както тя си въобразяваше, лек разговор на общи теми, главно за английската филмова индустрия. Но тъй като всяка история беше придружена с обяснения, че някоя била любовница на някой си, че този пиел, а онази вземала наркотици, от това атмосферата не стана по-приятна. Усещах как гневът ми и към двете растеше — към Сали заради безконечните, глупави порнографски клюки; към Наталия заради това, че беше толкова скромна и превзета. Най-сетне, само след двадесет минути, които на мен ми се сториха цяла вечност, Наталия каза, че трябва да си тръгва.
— Боже мой, и аз също! — извика на английски Сали. — Крис, миличък, нали ще ме заведеш поне до „Идън“?
Малодушно погледнах към Наталия, стараейки се да й покажа своята безпомощност. Отлично знаех, че за нея това беше нещо като изпитание на моята преданост и ето че вече се бях провалил. Изражението на Наталия показваше, че пощада няма да има. Лицето й се вкамени. Изглеждаше наистина много сърдита.
— Кога ще ви видя? — осмелих се да попитам аз.
— Не зная — отговори Наталия и закрачи надолу по „Курфюстендам“ така, сякаш не желаеше никога повече да ни види и двамата.
Въпреки че до „Идън“ имаше само няколкостотин ярда, Сали настоя да вземем такси. „И дума да не става — възкликна тя, — да пристигна там пеша.“
— Онова момиче май много не ме хареса, а? — забеляза тя, като потегляхме.
— Не Сали, никак.
— Сигурна съм, че не зная защо… Положих толкова усилия да бъда мила с нея.
— Ако и на това му казваш мила… — Засмях се, въпреки раздразнението си.
— А какво трябваше да направя?
— Въпросът е по-скоро какво не трябваше да правиш… Не можеш ли да говориш за нещо друго, освен за изневери?
— Хората трябва да ме приемат такава, каквато съм — важно отвърна Сали.
— С маникюра и всичко останало ли? — Бях забелязал, че Наталия поглеждаше все към ръцете й с някакъв хипнотизиран ужас.
Сали се разсмя:
— Днес нарочно не си лакирах ноктите на краката.
— О, глупости, Сали! Наистина ли ги лакираш?
— Да, разбира се.
— Но защо, за бога? Искам да кажа, никой — поправих се, — много малко хора ги виждат…
Сали ми се ухили с най-глупавата си усмивка:
— Зная, мили… Но това ме кара да се чувствувам толкова сладострастна…
От този ден датира влошаването на отношенията ни с Наталия. Не че някога сме се карали сериозно, нито пък стигнахме до окончателно скъсване. В същност няколко дни по-късно ние отново се срещнахме, но веднага усетих колко много се е понижила температурата на нашето приятелство. Разговаряхме, както обикновено, за изкуство, музика, книги и внимателно избягвахме личните въпроси. Бяхме се разхождали почти цял час из парка, когато Наталия ме попита рязко:
— Вие мнього харесва мис Боулс? — В очите й, сведени към посипаната с листа пътека, имаше злобна насмешка.
— Да, разбира се… Скоро ще се оженим.
— Идиот!
Няколко минути се разхождахме безмълвно.
— Знаете ли — изведнъж проговори Наталия с вид на човек, който прави изненадващо признание, — аз не харесвам вашата мис Боулс?
— Да, зная, че не я харесвате.
Тонът ми я ядоса, а аз точно това целях.
— Какво мисля аз не от значение?
— Ни най-малко — усмихнах се закачливо аз.
— Само вашата мис Боулс, тя от значение?
— Да, разбира се, тя е от огромно значение.
Наталия пламна и прехапа устни. Гневът й растеше:
— Някой ден ще видите, че съм права.
— Не се и съмнявам.
Вървяхме пеша през целия път обратно до къщата на Наталия, без да си кажем и дума. На прага обаче тя попита, както обикновено:
— Може би ще ми позвъните някой ден. — После се поколеба и нанесе прощалния си удар: — ако ваша мис Боулс разреши.
Аз се засмях:
— Разреши-не разреши, ще ви се обадя много скоро. — Малко преди да свърша, Наталия тръшна вратата под носа ми.
Въпреки всичко, не удържах на думата си. Мина цял месец, преди да набера отново номера на Наталия. Много пъти бях почти готов да направя това, но винаги нежеланието ми да я видя надделяваше. А когато най-сетне наистина се срещнахме, температурата на нашето приятелство беше спаднала с още няколко градуса — сякаш бяхме просто познати. Наталия сигурно си мислеше, че Сали ми е станала вече любовница, а аз не виждах защо трябва да поправям грешката й. Това само щеше да ме въвлече в един дълъг откровен разговор, за който нямах настроение. А след всичките тези обяснения Наталия вероятно щеше да си бъде точно толкова шокирана, колкото и сега, а и доста по-ревнива. Не смеех да мисля, че тя някога ме е обичала, но вече беше започнала да се разпорежда с мене като по-голяма сестра, а тъкмо тази роля — колкото и да е странна — Сали беше възприела от нея. Не че не съжалявах, но, общо взето, реших, че е по-добре нещата да си останат непроменени. Ето защо аз се възползувах от косвените въпроси и намеци на Наталия и дори й намекнах няколко пъти за семейното си щастие: