— Когато закусвахме със Сали тази сутрин… — или — Харесвате ли тази вратовръзка? Сали я избра…
Горката Наталия, тя посрещна всичко това с мрачно мълчание. И както често се случваше преди, аз отново имах чувството, че съм прекалено жесток. Последваха още две срещи, но и те имаха същия успех. После, към края на февруари, аз й позвъних отново, но ми казаха, че е заминала за чужбина.
От известно време не бях виждал и Бернхард. Бях наистина много изненадан, когато една сутрин чух гласа му по телефона. Питаше ме дали искам тази вечер да отидем заедно в „провинцията“ и да останем да пренощуваме там. Това звучеше много загадъчно, но той само се засмя на опитите ми да разбера къде ще отидем и защо.
Дойде да ме вземе около осем часа с голяма закрита кола с шофьор. Колата, както ми обясни Бернхард, била служебна. Двамата с чичо му я използували. Помислих си, че е типично за патриархалната простота на Ландауерови да не притежават собствена кола, а и самият Бернхард сякаш беше склонен да се извинява за съществуването на тази. Това беше една сложна простота, нещо като отрицание на отрицанието. Корените й бяха дълбоко вплетени в този страшен грях — собствеността. О, боже, помислих си аз с въздишка, ще мога ли някога да се докосна до същността на тези хора, ще ги разбера ли някога? Когато размишлявах върху душевната нагласа на Ландауерови, винаги ме завладяваше чувството за пълно поражение и изтощение.
— Уморен ли сте? — попита ме загрижено Бернхард.
— О, не… — размърдах се аз. — Ни най-малко.
— Имате ли нещо против, ако най-напред се отбием да вземем един приятел! Още някой ще дойде с нас, разбирате ли… Надявам се, че нямате нищо против?
— Не, разбира се — отговорих учтиво аз.
— Той е много тих. Стар приятел на семейството.
Бернхард изглеждаше развеселен за нещо. Подсмихваше се лекичко под мустак.
Колата спря пред една вила на „Фазаненщрасе“. Бернхард натисна звънеца и му отвориха. А няколко минути по-късно се появи отново с един скай-териер на ръце. Аз се засмях.
— Вие ми отговаряхте много учтиво — каза с усмивка Бернхард. — И все пак забелязах, че бяхте малко неспокоен… Прав ли съм?
— Може би…
— Чудя се кого очаквахте? Някой ужасно отегчителен стар господин сигурно? — Бернхард погали териера. — Страхувам се, че вие сте твърде добре възпитан, за да ми признаете някога това.
Колата забави ход и спря пред кантона за пътен данък на магистралата „Авус“.
— Къде отиваме? — попитах аз. — Искам да ми кажете.
Бернхард се усмихна с деликатната си, сърдечна ориенталска усмивка:
— Много съм загадъчен, нали?
— Много.
— Сигурно е чудесно преживяване да пътувате в нощта, без да знаете къде отивате? Ако ви кажа, че отиваме в Париж, в Мадрид или Москва, вече няма да има нищо загадъчно и ще загубите половината от удоволствието… Ще ми повярвате ли, Кристофър, аз дори ви завиждам, че не знаете къде отиваме?
— Вярно е, че и така може да се погледне на въпроса… Но все пак вече зная, че не отиваме в Москва. Пътуваме в обратна посока.
Бернхард се засмя:
— Понякога се държите съвсем като англичанин, Кристофър. Чудя се дали съзнавате това?
— Мисля, че вие сте причината да се прояви английската ми страна — отговорих аз и веднага се почувствувах неловко, сякаш коментарът беше оскърбителен. Бернхард като че ли прочете мисълта ми.
— Това комплимент ли е или урок?
— Разбира се, че е комплимент.
Колата се носеше като вихър по лъскавата черна магистрала към безкрайния мрак извън града. Гигантски пътни знаци блясваха за момент като изгарящи клечки кибрит. Зад нас Берлин вече приличаше на червеникаво сияние, което бързо се стапяше зад гъстата борова гора. Прожекторът върху радиокулата шареше с тънкия си лъч в нощта. Правото черно шосе летеше с грохот насреща ни, сякаш отиваше към собствената си гибел. В тъмната тапицирана кола Бернхард галеше неспокойното куче на коленете си.