— Добре, ще ви кажа… Отиваме на едно място на брега на Ванзи, което принадлежеше на баща ми. Вие в Англия наричате това къща в провинцията, вила.
— Вила ли? Много хубаво…
Тонът ми развесели Бернхард. По гласа му усещах, че се усмихва:
— Надявам се, че няма да ви се види прекалено неудобна?
— Сигурен съм, че много ще ми хареса.
— Отначало може да ви се стори малко примитивна… — Бернхард се засмя тихичко на себе си: — Въпреки всичко това е забавно…
— Така трябва да бъде…
Предполагам, че смътно бях очаквал да видя хотел със светлини, музика и много хубава храна. Помислих си с горчивина, че само някой богат, извратен свръхцивилизован градски жител би нарекъл нощуването в мизерна влажна виличка посред зима „забавно“. И колко е символично, че ме води в тази виличка с разкошната си кола! Къде ли ще спи шофьорът? Вероятно в най-хубавия хотел в Потсдам… Като минахме покрай светлините на последния кантон на „Авус“, забелязах, че Бернхард продължаваше да се усмихва на себе си.
Колата зави надясно и пое надолу по склона на един хълм. От двете страни на шосето се очертаваха силуетите на дърветата. Усещаше се, че сме близо до голямото езеро, което се губеше от погледа ни отвъд гората вляво. Изведнъж разбрах, че шосето е свършило и по една частна алея стигнахме до вратата на огромна вила.
— Къде се намираме? — попитах аз объркано, предполагайки, че той ще трябва да се отбива за още нещо — за друг териер може би. Бернхард весело се засмя:
— Пристигнахме на местоназначението, драги ми Кристофър! Слизайте!
Един прислужник в раирано сако ни отвори вратата. Кучето изскочи от колата и ние с Бернхард го последвахме. Сложил ръка на рамото ми, той ме поведе през антрето нагоре по стълбите. На пода имаше дебел килим, а по стените — гравюри в рамки. Отвори вратата на разкошна спалня в розово и бяло с пищен копринен пухен юрган на леглото. В дъното имаше баня, която блестеше с излъсканото си сребро и беше отрупана с пухкави бели хавлиени кърпи.
Бернхард се засмя:
— Горкият Кристофър! Опасявам се, че сте разочарован от нашата вила? За вас е твърде голяма и твърде показна, нали? Очаквахте с нетърпение удоволствието да спите на пода сред хлебарките?
Споменът за тази шега сякаш витаеше около нас по време на вечерята. При всяко следващо ястие, внасяно на сребърен поднос, Бернхард улавяше погледа ми и ми се усмихваше умолително. Столовата, обзаведена в стил барок, беше много елегантна и в доста бледи цветове. Попитах го кога е строена вилата.
— Баща ми я построил през 1904 година. Искал да прилича колкото се може повече на английска къща — заради майка ми…
След вечеря се поразходихме из тъмната градина. Силен вятър духаше над езерото и огъваше дърветата наоколо. Вървях след Бернхард надолу по каменните стъпала, препъвайки се в кучето, което непрекъснато тичаше в краката ми. Стигнахме до един малък пристан. Езерото беше развълнувано, а отвъд, откъм Потсдам, няколко светлинки подскачаха, отразени върху тъмните му вълни, и се разливаха по края като опашки на комети. На перилата тракаше, полюшвана от вятъра, негодна газова горелка. А под нас, в тъмнината, вълните се плискаха тайнствено и тихо в невидимите мокри камъни.
— Като момче имах навика да слизам по тези стъпала през зимните вечери и да стоя тук с часове… — Гласът на Бернхард беше толкова тих, че аз едва го чувах. Бе извърнал лице настрани, загледан в тъмните води на езерото. При по-силен полъх на вятъра думите му стигнаха ясно до мен — сякаш самият вятър говореше: — Това се случи през войната. По-големият ми брат беше убит още в самото й начало… По-късно някои от конкурентите на баща ми започнаха да разпространяват слухове против него, защото жена му била англичанка, тъй че никой не ни посещаваше, а се и мълвеше, че сме шпиони. Накрая дори местните търговци не искаха да се отбиват у нас… Всичко това изглеждаше направо нелепо и в същото време беше ужасно, че човешки същества могат да бъдат обхванати от толкова много злоба…
Потръпнах леко, загледан над водата. Беше студено. Гласът на Бернхард, тих и предпазлив, продължаваше да звучи в ухото ми:
— Стоях си тук през онези зимни вечери и си представях, че съм последното живо човешко същество на земята… Мисля, че бях странно момче… Не се разбирах добре с другите момчета, макар че много ми се искаше да ме обичат и да имам приятели. Може би сам си бях виновен — изгарях от нетърпение да се сприятеля с тях. Момчетата виждаха това и се държаха жестоко към мене. Обективно погледнато, аз мога да ги разбера… Може би самият аз щях да се държа жестоко, ако бях на тяхно място. Трудно е да се каже… Но при моя характер училището беше за мене нещо като китайско мъчение… Така че можете да си представите защо обичах да слизам тук нощем и да стоя сам. А после и войната… По това време вярвах, че тя ще продължи десет, петнадесет или даже двадесет години. Знаех, че аз самият скоро ще бъда мобилизиран. Колкото и да е странно, не си спомням да съм изпитвал страх изобщо. Примирявах се с това. Виждаше ми се съвсем естествено, че всички ще трябва да умрем. Предполагам, че това беше нещо като всеобща военна психоза. Но мисля, че що се отнася до мен, в държането ми имаше и нещо типично семитско… Много е трудно да се говори съвсем безпристрастно за тези работи. Понякога на човек не му се иска да признае някои неща пред самия себе си, защото накърняват неговото самоуважение…