Выбрать главу

Бавно се обърнахме и се заизкачвахме по склона към градината. Отвреме-навреме чувах бързото дишане на кучето, което търсеше нещо в тъмнината. Бернхард продължаваше да говори колебливо, подбирайки всяка дума:

— След като беше убит брат ми, майка ми никога не излезе от тази къща и парка около нея. Мисля, че тя се стараеше да забрави, че може да съществува страна като Германия. Започна да изучава староеврейски и съсредоточи цялото си внимание върху древноеврейската история и литература. Мисля, че това е симптоматично. То говори за един нов етап в еврейското развитие — отдръпването от европейската култура и европейските традиции. Усещам го понякога и у себе си… Спомням си, че майка ми се разхождаше из къщата като сомнамбул. Свидеше й се всяка минута, която не прекарваше над заниманията си, и това беше ужасно, защото през цялото време тя чезнеше от рак… Щом разбра какво е състоянието й, отказа да отиде на лекар. Страхуваше се от операция… Най-накрая, когато болките станаха много силни, тя се самоуби…

Бяхме стигнали до къщата. Бернхард отвори една стъклена врата, преминахме през малка оранжерия и влязохме в голям хол, изпълнен с подскачащи сенки и отблясъци от огъня, който гореше в отворената английска камина. Той запали много лампи и в стаята стана ослепително светло.

— Необходимо ли е такова силно осветление? — попитах аз. — Струва ми се, че светлината от огъня е много по-хубава.

— Така ли? — Бернхард се усмихна неуловимо. — И аз съм на същото мнение… Но си помислих, че вие сигурно предпочитате лампите.

— Но защо, за бога, мислите така? — Изведнъж престанах да се доверявам на гласа му.

— Не зная. Просто това е част от моята представа за вашия характер. Колко съм глупав!

Гласът му беше подигравателен. Нищо не казах. Той стана и изгаси всички лампи, с изключение на една малка нощна лампичка на масата до мен. Последва дълго мълчание.

— Не искате ли да послушате радио?

Този път гласът му ме накара да се усмихна:

— Вижте какво, не е необходимо да ме забавлявате! Чувствувам се отлично, ей така, седнал до огъня.

— Е, щом се чувствувате отлично, аз съм доволен… Беше много глупаво от моя страна… Имах съвсем друго впечатление.

— Какво искате да кажете?

— Опасявах се, че може да ви е скучно.

— Разбира се, че не ми е скучно! Що за глупост!

— Много сте учтив, Кристофър. Вие винаги сте много учтив. Но за мен е съвсем ясно какво мислите… — Никога по-рано не бях чувал гласа му да звучи толкова враждебно:

— Питате се защо ви доведох в тази къща. Преди всичко се питате защо ви разказах това, което току-що чухте.

— Радвам се, че ми разказахте…

— Не, Кристофър. Това не е вярно. Вие сте малко шокиран. Мислите си, че човек обикновено не говори за такива неща. Тази еврейска емоционалност ви отвращава малко — вас, с вашето изискано английско възпитание. Често се ласкаете от мисълта, че сте преживели много и че никаква човешка слабост не може да предизвика отвращение у вас, но възпитанието ви се оказва по-силно. Имате чувството, че хората не трябва да разговарят по този начин. Не е благоприлично.

— Това са фантазии, Бернхард!

— Така ли? Може би… Но аз мисля така. Няма значение… Тъй като искате да знаете защо ви доведох тук, ще се опитам да ви обясня… Опитах се да направя един експеримент.

— Експеримент ли? Искате да кажете, с мене?

— Не, със себе си. Това ще рече… Цели десет години не съм говорил откровено, така както говорих с вас тази вечер, с нито едно човешко същество… Питам се дали можете да се поставите на мое място и да си представите какво значи това? А тази вечер… Може би в крайна сметка това е невъзможно да се обясни… Нека да се изразя по друг начин. Довеждам ви тук, в тази къща, която не значи нищо за вас. Не ви измъчват никакви спомени от миналото. После ви разказвам историята си… Сигурно по този начин човек може да прогони духовете… Много лошо се изразявам, нали? Навярно това, което говоря, ви се струва абсурдно?