— Ни най-малко… Но защо избрахте именно мен за този експеримент?
— Гласът ви звучеше много сурово, когато казвахте това, Кристофър. Сега вие си мислите, че ме презирате.
— Не, Бернхард. Сега си мисля, че сигурно вие ме презирате… Често се чудя защо изобщо се занимавате с мене. Понякога имам чувството, че съм ви неприятен и че вие казвате и вършите някои неща, за да ми покажете това — и все пак предполагам, че може да не е вярно, защото иначе нямаше да продължавате да ме каните на гости… Както и да е, тези ваши експерименти започват да ми дотягат. Този в никой случай не беше първият. Експериментите ви се провалят, а после се сърдите на мене. Трябва да ви кажа, че ми се вижда много несправедливо… Но това, което не мога да понасям, е, че вие изразявате отношението си към мен, приемайки тази престорено-смирена поза… В същност вие сте най-малко смиреният човек, когото някога съм познавал.
Бернхард мълчеше. Той беше запалил цигара и сега бавно издухваше дима през ноздрите си. Най-сетне каза:
— Чудя се дали сте прав… Според мен не е съвсем така. Но донякъде… Да, у вас има нещо, което ме привлича, някакво качество, за което много ви завиждам, и в същото време точно то предизвиква и моята враждебност… Може би това е така, защото аз съм наполовина англичанин и вие разкривате пред мен страна от собствения ми характер… Не, и това не е истина. Не е толкова просто, колкото ми се иска… Боя се — Бернхард прекара ръка по очите и челото си, — че аз приличам на някакъв съвсем ненужно усложнен механизъм.
Замълчахме. После той добави:
— Но това са глупави високомерни приказки. Трябва да ми простите. Нямам никакво право да ви говоря така.
Тихо се изправи на крака, тихо прекоси стаята и включи радиото. Като ставаше, той за малко сложи ръка на рамото ми. Последван от първите звуци на музиката, Бернхард се върна с усмивка на стола си пред камината. Усмивката му беше ласкава и все пак в нея имаше някаква странна враждебност. Напомняше ми за нещо древно. Помислих си за една от ориенталските статуетки в апартамента му.
— Тази вечер — усмихна се ласкаво той — препредават последното действие на „Die Meistersanger“6.
— Това е много интересно — казах аз.
След половин час Бернхард ме заведе горе до вратата на моята спалня, като продължаваше да се усмихва, с ръка на рамото ми. На сутринта, докато закусвахме, той имаше уморен вид, но беше весел и забавен. С нищо не ми напомни за разговора ни от предишната вечер.
Върнахме се в Берлин и ме остави на ъгъла на „Нолендорфплац“.
— Ще ми се обадите скоро, нали? — казах аз.
— Разбира се. В началото на другата седмица.
— И много ви благодаря.
— Благодаря ви, че дойдохте, драги ми Кристофър.
Не го видях близо шест месеца.
Една неделя в началото на август беше проведен референдум, за да се реши съдбата на правителството на Брюнинг. Отново живеех у фройлайн Шрьодер. В това хубаво и топло време аз лежах на леглото и проклинах пръста на крака си. Бях се порязал на парче тенекия, като се къпах за последен път в Рюген. Сега пръстът ми беше инфектиран и пълен с гной. Много се зарадвах, когато Бернхард неочаквано ми позвъни.
— Спомняте ли си една малка вила на брега на Ванзи? Да? Мислех си дали ще искате да прекарате там няколко часа днес следобед… Да, вашата хазайка вече ми каза за малката беда, която ви е сполетяла. Много съжалявам… Мога да ви изпратя колата. Мисля, че няма да е зле да избягате за малко от този град. Там може да правите каквото си искате — просто ще лежите и ще си почивате. Никой няма да ви пречи.
Следобед колата съответно пристигна да ме вземе. Времето беше великолепно и докато пътувах, аз благославях Бернхард за неговата любезност. Обаче когато пристигнахме във вилата, бях неприятно изненадан: на поляната пред нея беше пълно с хора.
Много се ядосах. Помислих си, че това е мръсен номер. Ето ме мене, облечен в най-старите си дрехи, с бинтован крак и с бастун, примамен точно в средата на фамозно градинско увеселение! А ето го и Бернхард — в спортни панталони и момчешки пуловер. Изглеждаше удивително млад. Спусна се да ме посрещне, прескачайки ниската желязна ограда:
— Кристофър! Ето ви най-сетне! Настанете се удобно!
Въпреки моите протести, той насила ми свали сакото и шапката. За лош късмет бях с тиранти. Повечето от другите гости носеха елегантни спортни панталони. Кисело усмихнат, аз инстинктивно възприех позата на намръщен ексцентричен наблюдател, която ме предпазва в такива случаи, и тръгнах, накуцвайки, сред тълпата. Няколко двойки танцуваха под звуците на портативен грамофон; двама младежи се биеха с възглавници, аплодирани от своите приятелки. По-голяма част от гостите лежаха на килимчета по тревата и си говореха. Всичко беше съвсем непринудено. Лакеите и шофьорите стояха дискретно отстрани и наблюдаваха техните лудории, също като бавачки на знатни деца.