Какво правеха тук? Защо Бернхард ги бе поканил? Дали това не беше още един по-сложен опит да прогони духовете? Не, реших аз, сигурно беше направено по задължение, нещо като неофициален прием, организиран веднъж в годината за всички роднини, приятели и храненици на семейството. А аз бях просто още едно име за отмятане, някъде в края на списъка. Е, глупаво беше да се държа неучтиво. Така и така бях дошъл. Ще се забавлявам.
И тогава, за моя голяма изненада, видях Наталия. Беше облечена в някаква лека жълта рокля, с малки бухнали ръкави, а в ръката си държеше огромна сламена шапка. Изглеждаше толкова красива, че за малко да не я позная. Пристъпи весело към мен, за да ме поздрави:
— О, Кристофър! Знаете ли, много се радвам!
— Къде бяхте през всичкото това време?
— В Париж… Не знаехте ли? Честно? Очаквам винаги писмо от вас — няма нищо!
— Но, Наталия, вие никога не сте ми изпращали адреса си.
— О, изпратих го!
— Е, в такъв случай не съм получил писмото… И аз не бях тук.
— Така? Не бяхте тук? Тогава съжалявам… Не мога да ви помогна!
И двамата се разсмяхме. Смехът й се беше променил, както и всичко останало у нея. Това не беше вече строгата ученичка, която ми беше заповядала да чета Якобсен и Гьоте. На лицето й имаше възторжена, замечтана усмивка — сякаш непрекъснато слушаше някаква весела, приятна музика. Въпреки явното удоволствие, че ме вижда отново, тя като че ли много-много не следеше разговора ни.
— А какво правите в Париж? Изучавате ли изкуство, както искахте?
— Как, разбира се!
— Харесва ли ви?
— Чудесно! — Наталия закима енергично. Очите й искряха. Но думата сякаш беше предназначена да опише нещо съвсем друго.
— Майка ви с вас ли е?
— Да. Да…
— Двете в един апартамент ли живеете?
— Да… — Отново закима. — Апартамент… О, чудесно е!
— Скоро ли ще се връщате там?
— Защо, да… Разбира се! Утре! — Тя, изглежда, беше съвсем изненадана, че и задавам такъв въпрос, изненадана, че целият свят не знае… Колко добре познавах това чувство! Вече се убедих: Наталия беше влюбена.
Поговорихме още няколко минути — тя непрекъснато се усмихваше, но не на мене, слушаше замечтано, но не мене. После изведнъж се разбърза. Каза ми, че закъснявала. Трябвало да си събира багажа. Трябвало да тръгне веднага. Стисна ми здраво ръката и аз проследих с поглед как весело се затича през моравата към една кола, която я чакаше. Беше забравила дори да ме помоли да й пиша или да ми даде адреса си. Докато й махах за сбогом, възпаленият ми пръст остро ме заболя от завист.
По-късно по-младите от компанията се къпаха и се плискаха в мръсната езерна вода в подножието на каменните стъпала. И Бернхард се изкъпа. Тялото му беше бяло и изглеждаше невинно като на бебе, с бебешки закръглено, леко изпъкнало напред коремче. Той се смееше, плискаше се и крещеше най-силно от всички. Когато улови погледа ми, вдигна още по-голям шум — в това имаше нещо предизвикателно или поне така си въобразявах аз. Дали си мислеше като мен за онова, което ми бе разказал на същото място преди шест месеца?
— Хайде елате и вие, Кристофър! — извика той. — Полезно е за болния ви крак! — Когато най-сетне всички бяха излезли от водата и се бършеха, той и още няколко младежи започнаха да се гонят със смях между дърветата.
И все пак въпреки лудуването на Бернхард, увеселението в същност не „вървеше“. Хората се разделиха на групички и групировки и дори когато веселбата беше в разгара си, почти половината от гостите разговаряха за политика с тихи, сериозни гласове. В същност някои от тях явно бяха дошли, за да се срещнат и обсъдят личните си въпроси и почти и не си даваха труд Да се преструват, че вземат някакво участие в забавленията. Все едно че бяха в канторите си или си стояха в къщи.
Когато се стъмни, едно момиче запя. Пееше на руски и както обикновено, песента беше тъжна. Лакеите изнесоха чаши и огромен съд с боле от червено вино.
На поляната започна да става студено. Небето беше обсипано със звезди. А в огромното, спокойно, преливащо езеро се виждаха последните платноходки, призрачно далечни, носени насам-натам от слабия, несигурен нощен ветрец. Грамофонът свиреше. Бях се облегнал на възглавниците и слушах един хирург евреин, който твърдеше, че Франция не може да разбере Германия, защото французите не са преживели нищо, което може да се сравни с напрегнатия следвоенен живот в Германия. Едно момиче внезапно се засмя високо, пронизително сред група младежи. А там, в града, сега се брояха гласовете от изборите. Помислих си за Наталия: успя да избяга — и тъкмо навреме, може би. Колкото и да се отлагаше крайното решение, всичките тези хора бяха в същност обречени. Тази вечер се състоя генералната репетиция на едно бедствие. Тя е като последното представление на една епоха.