В десет и половина хората започнаха да се разотиват. Всички стояхме или в салона, или около входната врата, докато някой се свързваше с Берлин по телефона, за да научим новините. Последва кратко мълчаливо очакване и потъмнялото, напрегнато лице на човека до телефона се отпусна и той се усмихна. Каза ни, че правителството било в безопасност. Някои от гостите аплодираха полуиронично, но все пак с облекчение. Обърнах се и видях Бернхард до себе си:
— Капитализмът е спасен отново. — Той се усмихваше неуловимо.
Беше уредил да ме откарат в къщи на задната седалка на една кола, която се връщаше в Берлин. Когато се спускахме по „Тауенцинщрасе“, продаваха вестници, в които се съобщаваше за стрелбата на „Бюловплац“. Помислих си, че докато ние, гостите на Бернхард, се търкаляхме по моравата край езерото и пиехме боле под звуците на грамофона, онзи полицейски офицер с пистолет в ръка с мъка се е изкачвал нагоре по стъпалата на киното, смъртно ранен, за да падне мъртъв в краката на картонената фигура — реклама на комичен филм.
Още една пауза — този път от осем месеца. И ето ме, звъня отново на вратата на Бернхард. Да, беше си в къщи.
— Това е голяма чест за мене, Кристофър. И за нещастие — много рядка.
— Съжалявам. Толкова често имах намерение да дойда да ви видя… Не зная защо не…
— И бяхте в Берлин през цялото това време? Знаете ли, звъних два пъти у фройлайн Шрьодер и непознат глас ми отговори, че сте заминали за Англия.
— Казах така на фройлайн Шрьодер. Не ми се искаше да знае, че оставам тук.
— О, така ли? Скарахте ли се?
— Напротив. Казах й, че отивам в Англия, защото иначе щеше да настоява да ми помогне. Бях закъсал малко с парите… Всичко е наред вече — добавих бързо аз, като забелязах загрижения поглед на Бернхард.
— Сигурен ли сте? Много се радвам… Но с какво се занимавахте през цялото това време?
— Живях у едно петчленно семейство в двустайна мансарда в „Халешес Тор“.
Бернхард се усмихна:
— Дявол да го вземе, Кристофър, какъв романтичен живот водите!
— Радвам се, че наричате такова нещо романтично. Но не и аз!
И двамата се засмяхме.
— Във всеки случай — отбеляза Бернхард — изглежда, че добре ви се е отразило. Вие сте олицетворение на отлично здраве.
Не можех да му върна комплимента. Помислих си, че никога не бях виждал Бернхард да изглежда толкова зле. Лицето му беше бледо и изопнато, имаше изтощен вид дори когато се усмихваше. Под очите му се бяха появили дълбоки, тъмни кръгове. Косата му като че ли беше оредяла. Изглеждаше с десет години по-стар.
— А вие? Как вървят работите? — попитах аз.
— Страхувам се, че моето съществуване в сравнение с вашето е печално еднообразие… Въпреки това има известни трагикомични развлечения.
— Какви развлечения?
— Ами това например — Бернхард отиде до бюрото си, взе лист хартия и ми го подаде. — Пристигна тази сутрин по пощата.
Прочетох напечатания текст:
„Бернхард Ландауер, внимавайте. Ще си разчистим сметките с вас, с вашия чичо и всички останали мръсни евреи. Даваме ви двадесет и четири часа да напуснете Германия. В противен случай ще умрете.“
Бернхард се засмя:
— Кръвожадно, нали?
— Това е невероятно… Според вас кой може да го е пратил?
— Някой уволнен служител може би. Или пък човек, който обича да си прави груби шеги. Или някой луд. Или разгорещен ученик-нацист.
— Какво ще правите?
— Нищо.
— Положително трябва да съобщите на полицията.
— Драги ми Кристофър, на полицията много скоро ще й омръзне да слуша подобни глупости. Получаваме по три-четири подобни писма на седмица.
— Все пак това може да е много сериозно… Нацистите могат да пишат като ученици, но те са способни на всичко. Точно затова са и толкова опасни. Хората им се подиграват чак до последния момент…
Бернхард се усмихна уморено:
— Много съм ви благодарен за тази ваша загриженост. Но аз съвсем не я заслужавам… Съществуването ми не е от такова жизнено значение за мене или за другите, че да се обръщам за защита към представителите на закона… Що се отнася до чичо ми, той сега е във Варшава…