Разбрах, че желаеше да сменим темата:
— Имате ли новини от Наталия и фрау Ландауер?
— О, да, наистина! Наталия се омъжи. Не знаехте ли? За млад френски лекар… Чувам, че са много щастливи.
— Много се радвам!
— Да… Приятно е човек да мисли, че приятелите му са щастливи, нали? — Бернхард отиде до кошчето за боклук и пусна писмото вътре: — Особено в друга страна… — Усмихна се благо и тъжно.
— И според вас какво ще се случи сега в Германия? — попитах го аз. — Нацистки преврат ли ще има или комунистическа революция?
Бернхард се засмя.
— Виждам, че не сте загубили нито капка от вашия ентусиазъм! Бих искал само този въпрос да ми се виждаше толкова важен, колкото и на вас…
„Ще ви се види достатъчно важен в най-скоро време“ — отговорът беше на върха на езика ми и сега съм доволен, че не го изрекох. Вместо това попитах:
— Защо искате това?
— Защото то би означавало, че има нещо жизнено в характера ми… Правилно е човек да се интересува от такива неща в наше време. Признавам това. Разумно е. Здравословно е… И тъй като всичкото това на мен ми се виждаше малко нереално, малко — моля ви, не се обиждайте, Кристофър — незначително, аз все повече се откъсвам от действителността и зная това. Разбира се, че не е хубаво… Човек трябва да запази чувството си за мярка… Знаете ли, понякога седя тук вечер, сам сред тези книги и каменни фигури, и ме обхваща такова странно усещане, че всичко е нереално, сякаш в тази стая е целият ми живот. Да, точно така става понякога. Изпитвал съм и съмнение дали нашата фирма — тази огромна сграда, натъпкана от долу до горе с всичкото ни натрупано състояние — наистина съществува, или е само плод на моето въображение… Имал съм и едно неприятно чувство, каквото човек изпитва насън, че самият аз не съществувам. Няма съмнение, че това е много патологично, много неуравновесено… Ще ви направя едно признание, Кристофър… Веднъж бях толкова разтревожен от тези халюцинации за нереалността на фирмата „Ландауерови“, че проведох дълъг разговор по телефона с един от нощните пазачи, като измислих някакво глупаво извинение за това, че съм го обезпокоил. Просто за да се уверя, разбирате ли? Не мислите ли, че започвам да полудявам?
— Нищо подобно… Това би могло да се случи на всеки преуморен човек.
— Препоръчвате ми почивка, така ли? Един месец в Италия, тъкмо настъпва пролетта? Да… Спомням си дните, когато един месец под италианското слънце разрешаваше всичките ми проблеми. Но сега, уви, това лекарство е изгубило силата си. Ето ви един парадокс! Фирмата „Ландауерови“ вече не съществува реално за мене и въпреки това аз съм повече от всякога неин роб! Виждате наказанието за моя жалък материализъм. Отделете ме от работата и аз ставам направо нещастен… Ах, Кристофър, нека съдбата ми да ви служи за урок.
Той се усмихваше, говореше небрежно, полушеговито. Не исках да продължаваме този разговор.
— Знаете ли — казах аз, — сега наистина отивам в Англия. Тръгвам след три-четири дни.
— Много съжалявам. Колко време мислите да останете там?
— Сигурно през цялата зима.
— Най-после сте отегчен от Берлин, нали?
— О, не… По-скоро ми се струва, че Берлин е отегчен от мене.
— Значи ще се върнете?
— Да, надявам се.
— Вярвам, че винаги ще се връщате в Берлин, Кристофър. Вие сякаш сте роден тук.
— Може би, донякъде.
— Странно е, че хората, изглежда, имат и други родни места — особено там, където не са родени… Когато най-напред отидох в Китай, струваше ми се, че съм у дома си, за първи път през живота си… Може би когато умра, духът ми ще полети към Пекин.
— По-добре ще бъде, ако тялото ви полети с влака към Пекин, и то колкото може по-скоро!
Бернхард се засмя:
— Много добре… Ще послушам съвета ви! Но при две условия — първо, че вие ще дойдете с мене; второ, че ще напуснем Берлин още тази вечер.
— Сериозно ли говорите?
— Да, разбира се.
— Колко жалко! Бих искал да дойда… Но за нещастие имам всичко на всичко сто и петдесет марки.
— Вие, разбира се, ще бъдете мой гост.
— О, Бернхард, това е чудесно! Ще спрем за няколко дни във Варшава, за да си получим визите. След това ще се отправим към Москва и ще вземем транссибирския…
— Значи ще дойдете?
— Разбира се.
— Тази вечер?
Престорих се, че обмислям:
— Страхувам се, че тази вечер не мога… Трябва да си прибера прането от пералнята най-напред… Какво ще кажете за утре?