— Утре ще бъде много късно.
— Колко жалко!
— Да, нали?
И двамата се засмяхме. Тази шега като че ли му достави особено удоволствие. Той се смееше повече, отколкото трябва, сякаш ситуацията имаше някакви други, още по-смешни страни, до които аз не бях проникнал. Още се смеехме, когато му казах довиждане.
Може би аз не разбирам от шеги. Във всеки случай трябваше да минат осемнадесет месеца, за да разбера тази — да видя в нея последния му, най-предизвикателен и най-циничен експеримент с двама ни. Защото сега съм сигурен, напълно сигурен, че предложението му беше съвсем сериозно.
Когато се завърнах в Берлин през есента на 1932 година, своевременно позвъних на Бернхард и ми казаха, че бил заминал за Хамбург по работа. Сега разбирам, че аз съм виновен — човек винаги разбира това със закъснение, — виновен съм, че не бях по-настоятелен. Но имах толкова много работа, толкова много ученици, с толкова много други хора трябваше да се срещам. Седмиците се превръщаха в месеци; дойде Коледа и аз изпратих картичка на Бернхард. Но не получих отговор. Сигурно отново беше заминал някъде. А после започна новата година.
Дойде Хитлер, и пожарът в Райхстага, и изборният фарс. Чудех се какво става с Бернхард. Три пъти му звъних — от улични телефонни кабини, за да не навлека неприятности на фройлайн Шрьодер, но никой не ми отговори. След това една вечер в началото на април отидох до дома му. Портиерът показа глава от прозорчето и ме изгледа още по-подозрително. Отначало той беше склонен да отрича, че изобщо познава Бернхард. После отсече сухо:
— Хер Ландауер замина… замина веднага.
— Искате да кажете, че се е преместил на друго място? — попитах аз. — Може ли да ми дадете неговия адрес?
— Замина — повтори пазачът и тръшна прозорчето.
Престанах да мисля за това, заключавайки, не без основание, че Бернхард е в безопасност някъде в чужбина.
В деня, когато бойкотираха евреите, аз отидох да видя магазина на Ландауерови. На пръв поглед нещата изглеждаха както обикновено. Две-три униформени момчета от СА7 стояха на пост от двата края на всеки от големите входове. Когато се приближаваше някой купувач, един от тях му казваше: „Не забравяйте, че това е еврейски магазин!“ Момчетата бяха доста вежливи, смееха се, шегуваха се помежду си. Минувачите се събираха на малки групички, за да наблюдават. Изглежда заинтересовани, развеселени или просто равнодушни. Бяха все още несигурни дали им харесва, или не. Нищо не напомняше за положението в провинциалните градчета, за което по-късно прочетохме във вестниците. Там купувачите насилствено били опозорявани с мастилен знак, поставян върху челото и бузата с гумен печат. Доста хора влизаха в магазина. Самият аз влязох, купих първото нещо, което ми попадна пред очите — случи се ренде за индийско орехче, — и излязох с бавна крачка, като въртях в ръце малкия си пакет. Едно от момчетата на вратата намигна на другаря си и му каза нещо. Сетих се, че го бях виждал веднъж-дваж в „Казино Александер“ по времето, когато живеех у Новакови.
През май напуснах Берлин завинаги. Първата ми спирка беше Прага — и точно там, както си седях една вечер в някакъв ресторант, чух косвено последните новини за семейство Ландауерови.
На съседната маса седяха двама мъже и си говореха на немски. Единият положително беше австриец. Не можах да определя народността на другия — беше дебел и загладен, на около четиридесет и пет години. Спокойно можеше да бъде дребен търговец от която и да е европейска столица, от Белград до Стокхолм. И двамата несъмнено бяха богати, по произход — арийци, по политически възгледи — неутрални. Дебелият прикова вниманието ми като каза:
— Знаете ли фирмата „Ландауерови“ — „Ландауерови“ от Берлин?
Австриецът кимна:
— Да, разбира се… По едно време доста търгувахме с тях… Имат хубав магазин. Трябва да е струвал доста…
— Четохте ли вестниците тази сутрин?
— Не. Нямах време… Местим се в новия апартамент, нали знаете. Съпругата се връща.
— Връща ли се? Не думайте! Беше във Виена, нали?
— Точно така.
— Добре ли е прекарала?
— Да, ако се съди по приказките й! Но похарчи достатъчно пари.
— Виена е доста скъпо място в наше време.
— Така е.
— Храната е скъпа.
— Навсякъде е скъпо.
— Мисля, че сте прав. — Дебелият започна да си чопли зъбите:
— За какво говорех?
— За „Ландауерови“.
— Точно така… Не сте чели вестниците тази сутрин, нали?
— Не, не ги четох.
— Имаше нещичко за Бернхард Ландауер.
— Бернхард ли? — попита австриецът. — Я да видя — той е синът, нали?
— Нямам представа… — Дебелият измъкна мъничко парченце месо с върха на клечката за зъби. Вдигна го срещу светлината и го разгледа замислено.