— Трябваше да попитате мен — добави тя, явно напълно забравила, че сме се запознали едва тази вечер. — Аз трябваше да ви я намеря.
— Вашият приятел ни казва, че сте писател? — изведнъж попита предизвикателно Наталия.
— Не съм истински писател — възразих аз.
— Но сте написали книга? Да? Да, бях написал книга. Наталия ликуваше победоносно:
— Написали сте книга и казвате, че не сте писател Мисля, че сте луд.
Тогава се наложи да й разкажа цялата история около „Всичките заговорници“, защо имаше такова заглавие, за какво се разказваше в нея, кога е била публикувана и т.н.
— Вие ще ми донесете един екземпляр, моля.
— Нямам — отговорих аз с удоволствие — и е изчерпана.
Това поохлади за момент възторга на Наталия, но после тя попадна на нова следа:
— А какво това вие ще пишете в Берлин? Кажете ми, моля.
За да не я разочаровам, започнах да й разказвам съдържанието на един разказ, който бях написал преди години за някакво училищно списание в Кеймбридж. Докато го разказвах, аз го обогатявах импровизирано, доколкото беше възможно това. Разказът ме развълнува отново — и дори започнах да чувствувам, че идеята в него не е била толкова лоша в крайна сметка, и че наистина бих могъл да го напиша отново. В края на всяко изречение Наталия стискаше плътно устни и така енергично кимаше с глава, че косата й се мяташе нагоре-надолу върху лицето. — Да, да — непрекъснато повтаряше тя. — Да, да. Едва след няколко минути се сетих, че тя не разбираше нищо от това, което казвах, тъй като сега говорех на английски много по-бързо, а и не подбирах думите си. Въпреки огромното си и искрено усилие да се съсредоточи, виждах, че тя разглеждаше как съм си сресал косата на път и забеляза, че вратовръзката ми лъщи на възела от износване. Дори погледна крадешком към обувките ми. Щеше да бъде грубо да прекъсна разговора по средата и абсолютно неучтиво да разваля нейното удоволствие от факта, че й говорех толкова задушевно за нещо, което наистина ме вълнуваше, макар че в същност бяхме съвсем непознати. Щом свърших, тя попита:
— И ще бъде готов — колко скоро?
Явно вече се чувствуваше собственица на разказа, както и на всичките ми други дела. Отговорих, че не зная, че съм мързелив.
— Вие сте мързелив? — Наталия ококори подигравателно очи. — Така? Тогава съжалявам. Не мога да ви помогна.
След малко казах, че трябва да си вървя. Тя ме изпрати до вратата:
— И ще ми донесете този разказ скоро, — настоя тя.
— Да.
— Колко скоро?
— Другата седмица — обещах с половин уста аз. Минаха две седмици, преди да посетя Ландауерови отново. След вечеря, когато фрау Ландауер беше излязла от стаята, Наталия ме осведоми, че трябвало да отидем заедно на кино.
— Ние сме гости на майка ми.
Когато тръгвахме, тя неочаквано грабна две ябълки и един портокал от бюфета и ги натъпка в джобовете ми. Сигурно беше решила, че страдам от недояждане. Възпротивих се слабо.
— Когато кажете още една дума, сърдита съм — заплаши ме Наталия.
— А донесохте него? — попита ме тя на излизане. Знаех отлично, че има предвид разказа, но казах с най-невинния си глас:
— Какво да съм донесъл?
— Вие знаете. Какво обещахте.
— Не си спомням да съм обещавал нещо.
— Не си спомняте? — Наталия се засмя презрително. — В такъв случай съжалявам. Не мога да ви помогна.
Обаче докато стигнахме до киното тя вече ми беше простила. Главният филм беше серия от „Крачун и Малчо“. Наталия строго отбеляза:
— Вие не харесвате такъв филм, аз мисля? Не е Достатъчно-духовит за вас?
Отхвърлих обвинението, че харесвам само „духовити“ филми, но тя си остана скептично настроена.
— Добре. Ще видим.
През целия филм ме поглеждаше, за да види дали се смея. Отначало се смеех насила. По-късно, когато ми омръзна, престанах да се смея изобщо. Наталия ставаше все по-нетърпелива. Към края на филма дори започна да ме побутва с лакът, когато трябваше да се смея. Веднага щом светнаха лампите тя се нахвърли върху мене:
— Видяхте? Бях права. Не ви хареса.
— Много ми хареса наистина.
— О, да, вярвам! А сега кажете честно.
— Казах ви. Хареса ми.
— Но не се смяхте. Винаги седите с такова лице… — Наталия се опита да ме имитира — и нито веднъж не се смеете.
— Когато ми е забавно, никога не се смея — отговорих аз.
— О, да, може би! Това ще е един от вашите английски обичаи да не се смеете?
— Нито един англичанин не се смее, когато се забавлява.
— Желаете да повярвам на това? Тогава ще ви кажа, че вашите англичани са луди.