— Тази забележка не е много оригинална.
— А трябва моите забележки да са винаги така оригинални, драги ми сър?
— Когато сте с мене, да.
— Идиот!
Седнахме за малко в едно кафене близо до спирката на зоопарка и ядохме сладолед. Сладоледът беше на бучки и имаше лек вкус на картофи. Наталия изведнъж заговори за родителите си:
— Не разбирам какво тези модерни книги, имат пред вид, когато казват: майката и бащата трябва винаги да се карат с децата. Знаете ли, невъзможно е да мога да се карам с родителите си. Невъзможно.
Наталия строго ме погледна, за да види дали й вярвам. Кимнах утвърдително.
— Абсолютен невъзможно — повтори тя сериозно. — Защото зная, че майка ми и баща ми ме обичат. И затова мислят винаги не за себе си, а какво е за мене най-доброто. Майка ми, знаете ли, тя не е силна. Понякога има най-ужяясно главоболие. И тогава, разбира се, не мога да я оставя сама. Мнього често бих искала отида на кино или театър, или концерт, а майка ми, тя казва нищо, но я поглеждам и виждам, че не е добре и така казвам: „Не, промених решението си, няма да отида.“ Но никога не случва каже една дума за болката тя страда. Никога.
(Следващия път, когато посетих Ландауерови, аз похарчих две марки и половина за рози за майката на Наталия. Струваше си. В нито една от вечерите, когато предлагах да излезем с Наталия, фрау Ландауер не се оплака от главоболие.)
— Баща ми желае винаги аз да имам най-хубавото от всичко — продължи Наталия. — Баща ми желае винаги кажа: „Моите родители са богати, не е необходимо мисля за пари.“ — Наталия въздъхна: — Но аз съм различна от това. Чакам винаги най-лошото ще дойде. Зная как са нещата в Германия днес и изведнъж може да бъде така, че баща ми изгуби всичко. Знаете, това е случило веднъж вече? Преди войната баща ми е имал голяма фабрика в Позен. Войната идва и баща ми трябва да си отива. Утре може да бъде тук същото. Но баща ми, той е такъв човек, че за него е все едно. Той може да започне с един пфениг и работи и работи, докато си върне всичко. Ето защо — продължи Наталия — желая да напусна училище и да започна да уча нещо полезно, така че да мога печеля хляба. Не мога да зная колко дълго моите родители има пари. Баща ми желае направя зрелостни изпити и отида в университета. Но сега ще говоря за него и ще го помоля дали не мога отида в Париж да уча изкуство. Ако мога чертая и рисува, може би мога да устроя живота си; а също ще науча и готварско. Знаете ли, че не мога да готвя ни най-простото нещо?
— И аз не мога.
— За мъж това не е толкова важно, аз мисли. Но едно момиче трябва да бъде подготвено за всичко. Ако искам — добави сериозно Наталия, — ще избягам с мъжа, когото обича, и ще живея с него; дори и ако не можем станем женени, това няма значение. Тогава трябва мога да правя всичко сама, разбирате? Не е достатъчно да кажеш: „Направила съм зрелостни изпити, имам университетска степен.“ Той ще отговори: „Моля, къде ми е вечерята?“
Последва мълчание. Наталия изведнъж попита:
— Не сте шокиран от това, което казвам сега — че бих живяла с мъжа, без това да бяхме женени?
— Не, не, разбира се.
— Не ме разбирайте погрешно, моля. Не харесвам жените, които ходи винаги от мъж на мъж — това всичкото е толкова, толкова изродено намирам го — каза Наталия с отвращение.
— Не мислите ли, че жените трябва да имат право да си променят решението?
— Не зная. Не разбирам такива въпроси… Но е изродено.
Изпратих я до в къщи. Наталия винаги си служеше с една хитрост — водеше ме направо до прага и там се ръкуваше с необикновена бързина, после се вмъкваше в къщата и тръшваше вратата в лицето ми.
— Ще ми позвъните? Следващата седмица? Да?
И сега чувам гласа й. След това вратата се тръшна и тя изчезна, без да дочака отговор.
Наталия избягваше всякаква близост с мен — и пряка, и косвена. Не само че не искаше да стоим и да си приказваме на прага на собствената й къща, но освен това бях забелязал, че предпочиташе, ако бяхме седнали, да има маса между нас. Никак не обичаше да й държа палтото: „Не съм на шестдесет години, драги ми сър!“ Когато си тръгвахме от някое кафене или ресторант и видеше очите ми да се насочват към закачалката, на която висеше палтото й, тя веднага се спускаше към него и го отнасяше в някой ъгъл, като животно, което пази храната си.
Една вечер влязохме в някакво кафене и си поръчахме две чаши шоколад. Когато ни донесоха шоколада, забелязахме че сервитьорката е забравила да сложи лъжичка за Наталия. Аз си бях сръбнал от чашата и след това я бях разбъркал с лъжичката. Виждаше ми се съвсем естествено да й я предложа. Бях изненадан и малко раздразнен, когато тя отказа да я вземе, а на лицето й се изписа леко отвращение. Отхвърляше дори този косвен допир с устата ми.