Наталия взе билети за концерт. Вечерта не мина добре. Строгата „Коринтска“ зала беше студена, а чистият блясък на електрическото осветление неприятно заслепяваше очите ми. Лъскавите дървени столове бяха аскетично твърди. Публиката очевидно гледаше на концерта като на религиозна церемония. Техният старателен, набожен ентусиазъм ме потискаше като главоболие; не можех, дори и за момент, да забравя за всичките тези унесени, полунамръщени, заслушани лица наоколо. И независимо от музиката на Моцарт, не можех да не си помисля: Що за необикновен начин да се прекара една вечер!
На път за в къщи бях уморен и раздразнен и това доведе до едно дребно спречкване с Наталия. Тя го започна с приказките си за Хипи Бернщайн. Наталия ми беше намерила работа у Бернщайнови: ходели в едно и също училище с Хипи. Преди два-три дни бях дал на Хипи първия й урок по английски.
— А тя харесва ли ви? — попита Наталия.
— Много. А на вас?
— Да, мен също… Но тя има два големи недостатъка. Мисли, че няма да сте ги забелязва още?
Тъй като не отвърнах на предизвикателството, тя добави сериозно:
— Знаете ли, желая да ми кажете честно какви моите недостатъци?
В друго настроение това щеше да ми се види забавно, дори доста трогателно. Но сега само си помислих: „Прави си устата за комплименти“, и отговорих грубо и отсечено:
— Не зная какво разбирате под „недостатъци“. Аз не съдя за хората въз основа на прибързани сведения. По-добре попитайте някой от вашите учители.
Това й затвори устата за малко. Скоро обаче тя започна отново. Дали съм прочел някоя от книгите, които ми била дала?
Не бях ги чел, но казах:
— Да, прочетох „Фрау Мария Грубе“ на Якобсен.
— Как ви се струва?
— Много е хубава — отговорих аз раздразнително, защото се чувствувах виновен.
Наталия ме погледна внимателно:
— Страхувам се, вие сте мнього неискрен. Не давате истинското си значение.
И изведнъж, съвсем по детински, аз се ядосах:
— Не, разбира се. И защо трябва да го правя? Споровете ме отегчават. Нямам никакво намерение да говоря неща, с които вие сигурно няма да се съгласите.
Тя беше направо удивена.
— Но ако това е така, тогава няма смисъл за нас Да говорим сериозно за каквото й да било.
— Няма, разбира се.
— В такъв случай няма говорим изобщо? — попита горката Наталия.
— Най-добре ще бъде — предложих аз — да издаваме звуци като домашни животни. Обичам да слушам гласа ви, но никак не ме интересува какво казвате. Така че ще бъде далеч по-добре, ако просто казваме Бау-бау, Бе-е-е или Мяу.
Наталия пламна. Беше слисана и дълбоко обидена. После, след дълго мълчание, каза:
— Да, разбирам.
Когато наближихме тяхната къща, аз се опитах да позагладя нещата и да обърна всичко на шега, но тя не реагира. Върнах се в къщи много засрамен от себе си.
Обаче няколко дни по-късно Наталия ми позвъни по собствена инициатива и ме покани на обяд. Самата тя ми отвори вратата — очевидно беше чакала зад нея — и ме поздрави с възклицанията; Бау-бау! Бе-е-е! Мяу!
За момент сериозно помислих, че трябва да е полудяла. После се сетих, че бяхме скарани. Но след като се беше пошегувала с мен, Наталия беше готова да се сприятелим отново.
Влязохме в хола и тя започна да слага таблетки аспирин във вазите с цветя — за да ги съживи, както ми обясни тогава. Попитах я какво е правила през последните няколко дни.
— Цялата тази седмица — започна Наталия — аз не ходя в училището. Аз бях не добре. Преди три дни, стоя до пианото и изведнъж пада — ей така. Как казвате — ohnmachtig?
— Искате да кажете, че припаднахте?
Наталия кимна енергично:
— Да, точно така. Аз съм ohnmachtig.
— Но в такъв случай сега трябва да сте в леглото.
Изведнъж започнах да се чувствувам много мъжествен и покровителствен:
— Как се чувствувате?
Наталия се засмя весело. Никога не бях я виждал да изглежда по-добре.
— О, не е толкова важно!
— Има едно нещо, което трябва да ви кажа — добави тя. — Той ще бъде хубава изненада за вас — аз мисли днес идва баща ми и моят братовчед Бернхард.
— Колко хубаво.
— Да! Нали? Баща ми ни прави много весело, когато идва, тъй като сега той често в пътуване. Има много работа навсякъде, в Париж, Виена, Прага. Винаги той трябва да ходи във влака. Вие, мисля, ще го харесате.
— Сигурно ще го харесам.
Когато стъклените врати се разтвориха, хер Ландауер наистина беше там, готов да ме посрещне. До него беше застанал Бернхард Ландауер, братовчедът на Наталия, висок блед младеж в тъмен костюм, само с няколко години по-възрастен от мене.