— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза Бернхард, когато се ръкувахме. Говореше английски без всякаква следа от чужд акцент.
Хер Ландауер беше дребен, енергичен мъж с тъмна, набръчкана груба кожа, напомняща стар, добре лъснат ботуш. Имаше бляскави кафяви очи, които приличаха на копчета, и вежди на комедиен актьор — толкова гъсти и черни, сякаш бяха нарисувани с въглен. Очевидно обожаваше семейството си. Отвори вратата на фрау Ландауер така, сякаш тя беше много красиво младо момиче. Той се усмихна благосклонно и весело и обгърна всички ни с поглед — Наталия, радостно оживена от завръщането на баща си, фрау Ландауер, леко поруменяла, Бернхард, гладко избръснат, блед, вежлив и загадъчен; дори и аз бях включен. В същност хер Ландауер разговаряше почти само с мене, като избягваше внимателно семейните въпроси, които можеха да ми напомнят, че съм чужд на масата.
— Преди тридесет и пет години бях в Англия — започна той, говорейки със силен акцент. — Дойдох във вашата столица, за да напиша авторската си дисертация върху положението на еврейските работници в Лондонския Ист Енд. Видях много неща, които вашите английски служители не искаха да видят.
Тогава бях съвсем млад: по-млад от вас, предполагам. Имах крайно интересни разговори с докери и проститутки, и със съдържатели на вашите така наречени кръчми. Много интересно… — Хер Ландауер се усмихна, унесен в спомените си:
— Тази моя незначителна, малка дисертация предизвика огромна дискусия и беше преведена най-малко на пет езика.
— На пет езика! — повтори Наталия на немски. — Виждате ли, баща ми също е писател!
— О, това беше преди тридесет и пет години! Много преди да се родиш ти, мила моя. — Хер Ландауер поклати глава примирително, а неговите очи-копчета заблестяха добродушно: — Сега нямам време за такива проучвания. — Той отново се обърна към мене: — Точно сега чета на френски една книга за вашия велик поет лорд Байрон. Крайно интересна книга. А сега бих се радвал да чуя вашето мнение като писател по един много интересен въпрос — бил ли е Байрон виновен за извършване на кръвосмешение? Какво мислите, мистър Ишъруд?
Усетих, че започвам да се изчервявам. По някаква странна причина в този момент ме смущаваше най-вече не присъствието на Наталия, а присъствието на фрау Ландауер, която си дъвчеше кротко обяда. Бернхард не вдигаше поглед от чинията си, усмихвайки се неуловимо.
— Ами — започнах аз, — доста е трудно…
— Това е един крайно интересен проблем — прекъсна ме хер Ландауер, като ни гледаше всички ласкаво и дъвчеше с най-голямо удоволствие: — Да допуснем ли, че геният е изключителна личност, която може да върши изключителни неща? Или пък, да кажем, обратното: Не, вие може да напишете красива поема или да нарисувате красива картина, но в ежедневието си трябва да се държите като обикновен човек и трябва да спазвате законите, които сме създали за обикновените хора? Няма да ви позволим да бъдете необикновени — хер Ландауер изгледа всички ни поред с победоносен поглед, а устата му беше пълна с храна. Изведнъж той ме погледна втренчено, със сияещи очи: — Вашият драматург Оскар Уайлд… това е друг случай. Предоставям този случай на вас, мистър Ишъруд. Много бих желал да чуя мнението ви. Имал ли е право вашият английски закон да наказва Оскар Уайлд или не? Моля ви, кажете какво мислите?
Хер Ландауер ме наблюдаваше възторжено, а вилицата с месо беше застинала по средата на пътя към устата му. Бернхард стоеше встрани и се усмихваше сдържано.
— Ами… — започнах аз, усещайки как ми пламтят ушите. Този път обаче фрау Ландауер неочаквано ме спаси, като се обърна към Наталия и й направи някаква забележка на немски за зеленчуците. Последва кратък спор и хер Ландауер, изглежда, напълно забрави въпроса си. Той продължи да се храни със задоволство. Сега пък Наталия трябваше непременно да се обади:
— Моля ви, кажете на баща ми името на вашата книга. Не можах да го запомня. Такова смешно име.
Свих вежди неодобрително, като се стараех да не забележат другите.
— „Всичките заговорници“ — отговорих хладно аз.
— „Всичките заговорници“… о, да, разбира се!
— Значи вие пишете криминални романи, мистър Ишъруд? — усмихна се одобрително хер Ландауер.
— Страхувам се, че тази книга няма нищо общо с престъпниците — отбелязах вежливо.
Той изглеждаше озадачен и разочарован:
— Така ли?
— Ще му обясните, моля — нареди Наталия. Поех си дълбоко дъх:
— Заглавието е символично… Взето е от Шекспировия „Юлий Цезар“…
Хер Ландауер веднага се оживи:
— А, Шекспир! Прекрасно! Това е крайно интересно…