— Вие тук в Германия сигурно имате чудесни преводи на Шекспир — казах аз и лекичко се усмихнах на собствената ловкост: опитвах се с хитрост да го отклоня от въпроса.
— О, разбира се! Това са едни от най-хубавите произведения на нашия език. Благодарение на тях вашият Шекспир, така да се каже, стана почти немски поет…
— Но вие не казвате — Наталия упорствуваше със злоба, която ми се виждаше направо сатанинска — за какво се разказва във вашата книга. Стиснах здраво зъби.
— Разказва се за двама младежи. Единият е художник, а другият — студент по медицина.
— Та това ли са единствените герои в книгата ви? — попита тя.
— Не, разбира се… Но аз съм изненадан от слабата ви памет. Разказах ви цялата тази история съвсем наскоро.
— Идиот! Не за себе си питам. Естествено спомням си всичко това, каквото сте ми казали. Но баща ми не е чул още. Така че ще разкажете, моля… И какво е после?
— Художникът има майка и сестра. Всички те са много нещастни.
— Но защо са нещастни? Баща ми, майка ми и аз, ние не сме нещастни.
Така ми се искаше да се разтвори земята и да я погълне.
— Всички хора не са еднакви — отговорих внимателно аз, отбягвайки погледа на хер Ландауер.
— Добре — каза Наталия. — Те са нещастни… И после какво?
— Художникът избягва от къщи, а сестра му се омъжва за един много неприятен младеж.
Наталия очевидно разбра, че ми дойде много и реши да ме ужили за последен път:
— А колко книги продадохте?
— Пет.
— Пет! Но това е много малко, нали?
— Да наистина.
Когато обядът свърши, безмълвно се разбрахме, че Бернхард, чичо му и леля му имаха да обсъждат семейни дела.
— Харесвате ли — попита ме Наталия, — че ние ще се разходим заедно малко? Хер Ландауер се сбогува с мене много официално:
— По всяко време сте добре дошъл под моя покрив, мистър Ишъруд. — И двамата направихме дълбоки поклони.
— Може би — каза Бернхард, подавайки ми визитната си картичка — ще дойдете някоя вечер да поразведрите за малко самотата ми? — Благодарих му и казах, че с удоволствие ще го посетя.
— А какво мислите за баща ми? — попита Наталия веднага щом излязохме от къщата.
— Смятам, че той е най-добрият баща, който съм срещал някога.
— Наистина мислите така? — Наталия беше доволна.
— Да, наистина.
— А сега признайте, баща ми шокира вас, когато говореше за лорд Байрон — не? Бузите ви бяха червени като рак.
Засмях се:
— Баща ви ме кара да се чувствувам старомоден. Той говори за такива модерни неща.
Наталия се засмя победоносно:
— Виждате ли, бях права! Вие се шокирахте! О, толкова се радвам! Вижте, казвам на баща ми: „Един мньо-о-го интелигентен младеж идва да ни види“ — и така той искал да ви покаже, че също може да бъде модерен и да говори за всички теми. Мислехте, баща ми бъде един глупав старец? Кажете истината, моля.
— О, не — възразих аз. — Никога не съм си мислил такова нещо!
— Е, не е глупав, виждате… Много е умен. Само че няма много време за четене, защото трябва да работи винаги. Понякога трябва работи осемнадесет — деветнадесет часа в ден. Това е ужясно… А той е най-добрият баща в целия свят!
— Вашият братовчед Бернхард е съдружник на баща ви, нали?
Наталия кимна:
— Именно, той ръководи магазина тук, в Берлин. И също е много умен.
— Често ли се виждате с него?
— Не… Не често идвал в нашата къща… Той е странен човек, знаете ли? Мисля: той мнього харесвал да бъде сам. Аз изненадана, когато той покани да му правите визита… Трябва да внимавате.
— Така ли? Защо, за бога, трябва да внимавам?
— Той е мнього саркастичен, разбирате ли? Мисля, може би присмее на вас.
— Е, това няма да е чак толкова ужасно, нали? Много хора ми се присмиват… И вие самата, понякога.
— О, аз! Това съвсем друго. — Наталия поклати сериозно глава: — Когато аз присмее, то е за да бъде весело, разбирате ли? Но когато Бернхард присмее, не е хубаво…
Бернхард имаше апартамент на една тиха улица, недалеч от „Тиергартен“. Когато позвъних на външния вход, някакъв дребен като джудже пазач надникна през едно сутеренно прозорче, попита кого искам да посетя и най-накрая, като ме изгледа с голямо недоверие, натисна копчето, което освобождава ключалката на външната врата. Тя беше толкова тежка, че трябваше да я отместя с две ръце, за да вляза. Затвори се зад гърба ми с глух трясък, който приличаше на далечен оръдеен изстрел. Следваха две врати, водещи към вътрешния двор, после градинската врата, след това — нагоре по стълбището, и стигнах до вратата на апартамента. Четири врати, които закрилят Бернхард от външния свят.
Тази вечер върху костюма, с който излизаше обикновено в града, той беше облякъл кимоно с красива бродерия. Не беше точно такъв, какъвто го помнех от първата ни среща: тогава нямаше нищо ориенталско в него — а сега сигурно кимоното подчертаваше това. С този прекалено изтънчен, строг и изящен профил, с орловия си нос той ми приличаше малко на птица от китайска бродерия. Изглеждаше деликатен и отпуснат, но от него лъхаше някаква странна сила, неподвижната сила на статуя от слонова кост в светилище. Отново ми направи впечатление прекрасният му английски и неговите решителни жестове, когато ми показваше главата на Буда от Кхмер, издялана в дванадесети век от пясъчник. Тя стоеше до леглото му — „бди над сънищата ми“ — каза той. По рафтовете на ниската бяла библиотека имаше гръцки, сиамски и индокитайски статуетки и каменни глави. Повечето от тях Бернхард беше донесъл от пътуванията си. Наред с томовете на „История на изкуствата“, репродукции и монографии върху скулптурата и разни антични предмети, видях и „Хълмът“ на Вачел и „Какво да се прави?“ на Ленин. Апартаментът можеше спокойно да бъде някъде дълбоко в провинцията: не се чуваше и най-слабият шум отвън. Сериозна икономка — с престилка — сервира вечерята. Ядох супа, риба, пържола и пикантно следястие, а Бернхард пи прясно мляко и хапна само домати и сухар.