Разговаряхме за Лондон, който той никога не беше виждал, и за Париж, където учил известно време в ателието на един скулптор. Като младеж искал да стане скулптор. „Но — Бернхард въздъхна и се усмихна благо — провидението е наредило другояче.“
Исках да поговорим за бизнеса на Ландауерови, но не посмях, защото ми се стори, че може да е нетактично. Обаче самият Бернхард спомена за него между другото:
— Трябва да ни посетите някой ден в магазина, ако представлява интерес за вас — защото предполагам, че е интересен, дори и само като съвременен икономически феномен. — Той се усмихна и като погледнах лицето му, аз си помислих, че вероятно страда от някаква фатална болест.
След вечеря сякаш се посъживи. Преди няколко години бил направил истинско околосветско пътешествие — представих си как, тих и любознателен, леко саркастичен, той пъха изящния си орлов нос навсякъде: в палестинските селски общини, в еврейските селища край Черно море, в индийските революционни комитети, в бунтовническите армии в Мексико. Бавно, като подбираше внимателно думите си, той ми описа един разговор за демони с китайски лодкар и един не съвсем правдоподобен пример за бруталността на полицията в Ню Йорк.
През тази вечер няколко пъти иззвъня телефонът и всички, които се обаждаха, като че ли молеха Бернхард за помощ и съвет.
— Елате утре — казваше неговият уморен, ласкав глас. — Да… сигурен съм, че всичко ще се уреди… И моля ви, не се безпокойте повече. Легнете си и спете. Предписвам ви две-три таблетки аспирин… — Усмихваше се благо, иронично. Очевидно щеше да даде пари на всеки от просителите.
— Кажете, моля ви — попита ме той точно преди да си тръгна, — ако не смятате, че е нахално: какво ви накара да дойдете да живеете в Берлин?
— Искам да науча немски — отговорих аз. След предупреждението на Наталия нямах намерение да му доверявам историята на живота си.
— Чувствувате ли се щастлив тук?
— Много съм щастлив.
— Мисля, че това е чудесно… Наистина чудесно… На лицето му се появи деликатна, иронична усмивка. — Вие сте изпълнен с такава жизненост, че можете да бъдете щастлив даже в Берлин. Трябва да ми разкриете тайната си. Ще ми позволите ли да седна в нозете ви и да се уча на мъдрост?
Усмивката му се сви, изчезна. Върху необикновено младежкото му лице отново падна сянката на равнодушие и смъртна умора.
— Надявам се — каза той, — че когато нямате нищо по-добро пред вид, ще ми се обаждате по телефона.
Скоро след това посетих Бернхард в службата му.
Това беше една огромна сграда от стомана и стъкло, недалеч от „Потсдамерплац“. Изгубих почти четвърт час, за да открия пътя — минах покрай щандове за бельо, готови дрехи, електрически уреди, спортни принадлежности и прибори за сервиране, докато стигнах най-после до изолирания свят зад кулисите — стаите за продажба на едро, за търговските пътници и за преговори, а също така и няколкото кантори на Бернхард. Портиерът ме въведе в една малка чакалня, облицована с лъскава дървена ламперия на ивици. На пода имаше наситеносин мокет, а на стената — гравюра на Берлин от 1803 година. Много скоро влезе самият Бернхард. Днес изглеждаше по-млад и по-напет, беше с папионка и в светлосив костюм.
— Надявам се, че тази стая ви харесва — каза той. — След като карам толкова много хора да ме чакат тук, би трябвало поне да им създам приятна обстановка, където да уталожат нетърпението си.