— Много е хубава — отговорих аз и чувствувайки се доста смутен, добавих, за да поддържам разговора:
— От какво дърво е направена ламперията?
— Кавказки орех. — Бернхард произнесе думите много точно, с характерната си педантичност. После ненадейно се усмихна. Изглеждаше в много по-добро настроение: — Елате да видите магазина.
В отдела за железария и кухненски принадлежности една жена в работна престилка демонстрираше достойнствата на нова цедка за кафе. Бернхард спря да я попита как върви продажбата й тя ни предложи по чашка кафе. Докато посръбвах от моето, той й обясни, че съм бил известен лондонски търговец на кафе и затова си струвало да чуят моето мнение. Отначало жената почти му повярва, но и двамата така се смеехме, че тя се усъмни. След малко Бернхард изпусна чашата си и я счупи. Много се разстрои и заля жената с извинения.
— Няма значение — успокои го тя, сякаш беше обикновен работник, когото можеха да уволнят за несръчността му. — Имам още две чаши.
Скоро стигнахме до играчките. Бернхард ми каза, че той и чичо му не позволявали да се продават войничета и пушки в техния магазин. Неотдавна на едно съвещание на директорите се стигнало до разгорещен спор заради продажбата на играчки-танкове и Бернхард успял да се наложи.
— Това обаче е само първата стъпка — тъжно добави той, вземайки едно тракторче с гъсенична верига.
След това ми показа стаята, в която децата можеха да играят, докато майките им пазаруват. Бавачка в униформена престилка помагаше на две малки момченца да построят замък от кубчета.
— Ето тук виждате — отбеляза Бернхард — как съчетаваме рекламата с малко благотворителност. Срещу тази стая излагаме много евтини и хубави шапки. Майките, които водят децата си тук, веднага попадат в капана на изкушението… Опасявам се, че ще ни помислите за жалки материалисти…
Попитах защо няма щанд за книги.
— Защото не смеем да си го позволим. Чичо ми знае, че ще стоя там по цял ден.
Из всичките отдели имаше табла с цветни лампички — червени, зелени, сини и жълти. Попитах за предназначението им и Бернхард ми обясни, че всяка от тях била сигнал за някой от началниците на фирмата: — За мен е синята. Това е може би донякъде символично. — Преди да успея да попитам какво има пред вид, синята лампичка пред нас започна да трепти. Бернхард отиде до най-близкия телефон и му съобщиха, че един посетител го очаква в кантората му. Така че си казахме довиждане. На излизане си купих чифт къси чорапи.
В началото на зимата виждах Бернхард доста често, Не мога да кажа, че го опознах по-добре през тези вечери, прекарани заедно. Той си остана някак странно далечен — под светлината на лампиона лицето му изглеждаше съвсем слабо и изтощено от преумора, тихият му глас разказваше един след друг не особено весели анекдоти. Описа ми например един обяд с приятели, които много стриктно спазвали еврейските обичаи.
— Значи — казал Бернхард в потока на разговора — днес ще обядваме навън? Това е чудесно! Времето е много топло за сезона, нали? А и градината ви е толкова хубава. — И тогава изведнъж му се сторило, че домакините го гледат доста кисело и той с ужас се сетил, че било празникът на скинопигията4.
Аз се засмях. Беше ми забавно. Бернхард разказваше много увлекателно. През цялото време обаче се чувствувах малко раздразнен. Защо ме третира като дете? Всички ни третира като деца — чичо си, леля си, Наталия и мене самия. Разказва ни истории. Приятен е, очарователен е. Но в жестовете му, когато ми предлага чаша вино или цигара, се долавя някакво високомерие — високомерната смиреност на Изтока. Няма да ми каже какво мисли или чувствува в същност и сякаш ме презира за това, че не зная. Никога няма да ми каже нещо за себе си или за това, което е най-важно за него. И защото не съм като Бернхард, а съвсем друг и с радост бих споделил мислите и чувствата си с четиридесет милиона души, стига те да искат това, аз му се възхищавам донякъде, но и малко го мразя.
Рядко говорехме за политическото положение в Германия, но една вечер Бернхард ми разказа случка от дните на гражданската война. Посетил го негов приятел състудент, който участвувал в сраженията. Бил много неспокоен и отказал да седне. Скоро признал на Бернхард, че му било заповядано да предаде някакво съобщение чрез редакцията на един вестник, която била обкръжена от полицията. За да стигне дотам, трябвало да се катери и пълзи по покриви, изложени на картечен обстрел. Той, разбира се, не изгарял от нетърпение да тръгне. Студентът бил облечен в необикновено дебел балтон и Бернхард настоял да го свали, тъй като стаята била добре затоплена и по лицето му буквално се леела пот. Най-сетне, след дълго колебание, той го съблякъл и за ужас на Бернхард хастарът на палтото бил снабден с вътрешни джобове, натъпкани догоре с ръчни гранати.