— Най-лошото беше — продължи Бернхард, — че той решил да не рискува повече и да остави палтото при мене. Искаше да го сложи във ваната и да пусне отгоре студената вода. Най-накрая го убедих, че ще е много по-добре да го изнесе навън, след като се стъмни, и да го хвърли в канала. В края на краищата той успя да направи това… Сега е един от най-изтъкнатите професори в някакъв провинциален университет. Сигурен съм, че отдавна е забравил за това малко неудобно приключение…
— А вие бил ли сте някога комунист, Бернхард? — попитах го аз.
По лицето му веднага разбрах, че се приготви за отбрана. След малко каза бавно:
— Не, Кристофър. Опасявам се, че по природа винаги съм бил неспособен да достигна необходимия ентусиазъм.
Изведнъж аз изгубих търпение, дори се ядосах:
— … неспособен да вярвате в каквото и да било?
Бернхард лекичко се усмихна на моя гняв. Сигурно му се виждаше забавно, че е успял толкова да ме ядоса.
— Може би… — После добави, сякаш на себе си: — Не… това не е съвсем вярно…
— Тогава в какво вярвате? — попитах аз предизвикателно.
Бернхард се замисли, притвори очи, изящният му орлов профил излъчваше невъзмутимост и спокойствие, Най-сетне рече:
— Може би вярвам в реда и дисциплината.
— Така ли?
— Не разбирате ли, Кристофър? Ще се опитам да ви обясня… Вярвам, че аз самият трябва да спазвам един установен ред, не другите. За тях не мога да съдя. Зная само, че има известни норми, на които трябва да се подчинявам и без които съм напълно загубен… Това много ужасно ли ви звучи?
— Не — отговорих аз и си помислих: „Приличат си с Наталия,“
— Не бива да ме осъждате прекалено строго, Кристофър. — Подигравателната усмивка вече се разливаше по лицето му. — Не забравяйте, че в мен тече смесена кръв. В моите осквернени вени може би има и капчица чиста пруска кръв. Може би това кутре — той го вдигна към светлината — е кутрето на пруски фелдфебел… Вие, Кристофър, с вашата вековна англосаксонска свобода зад гърба си, с вашата Магна харта, изписана в сърцето ви, не разбирате, че ние, бедните варвари, се нуждаем от твърдостта на една униформа, за да ни държи изправени.
— Защо винаги ми се подигравате, Бернхард?
— Аз да ви се подигравам? Не бих посмял!
И въпреки всичко може би този път ми каза повече, отколкото възнамеряваше.
Отдавна бях намислил да се опитам да запозная Наталия със Сали Боулс. Струва ми се, че предварително знаех какво ще излезе от тази среща. Поне бях достатъчно разумен да не поканя и Фриц Вендел.
Трябваше да се срещнем в едно модно кафене на „Курфюстендам“. Първа пристигна Наталия. Закъсня с петнадесет минути — сигурно искаше да се възползува от предимството да бъде последна. Но си беше направила сметката, без да познава Сали, и нямаше смелостта да закъснее като гранддама. Горкичката Наталия! Сигурно е искала да изглежда по-възрастна, в резултат на което имаше само доста старомоден вид. Дългата вечерна рокля изобщо не й отиваше. А малката й шапчица беше килната на една страна — несъзнателна пародия на момчешката барета на Сали. Но Наталия имаше прекалено бухнали коси и шапчицата приличаше на полуобърната лодка в развълнувано море.
— Как изглеждам? — веднага ме попита тя, сядайки срещу мен. Беше доста притеснена.
— Много добре изглеждате.
— Кажете ми, моля ви, честно, какво ще си помисли тя за мен?
— Сигурно много ще й харесате.
— Как можете говори така? — Наталия беше възмутена. — Та вие не знаете!
— Най-напред питате за мнението ми, а после казвате, че не зная!
— Идиот! Не искам комплименти!
— Страхувам се, че не разбирам много добре какво искате в същност?
— О, не? — казва презрително Наталия. — Не разбирате? В такъв случай съжалявам. Не мога да ви помогна!
Точно в този момент пристигна Сали.
— Здравей, мили — поздрави ме тя с най-гугукащия си глас. — Ужя-ясно съжалявам, че закъснях. — Нали ще ми простиш? — Седна кокетно, облъхна ни с парфюма си и се зае да сваля ръкавиците си с бавни, едва забележими движения. — Любих се с един режисьор — долен стар евреин. Надявам се да ми даде договор, но за сега няма да мине номерът…
Бързо ритнах Сали под масата и тя веднага спря, а на лицето й се изписа явно слисване. Но вече беше много късно, разбира се. Наталия се вкамени пред очите ни. Всичко, което преди й бях казал и намекнал, предполагайки, че така ще оправдая предварително поведението на Сали, моментално стана невалидно. След кратко ледено мълчание Наталия ме попита дали съм гледал „Sous les Toits de Paris“5. Говореше на немски, не искаше да даде възможност на Сали да се присмее на английския й.