Стори му се, че целият главен салон на „Боинг 767“ е празен.
7
Брайън Енгъл беше стигнал почти до преградата, която разделяше салоните на първа класа и бизнес класата, когато осъзна, че салонът на първа класа е почти празен. Спря само за миг, след това тръгна отново. Може би останалите бяха напуснали местата си, за да видят кой крещи.
Разбира се, знаеше, че не е така; достатъчно дълго беше управлявал самолети с пътници и познаваше груповата им психология. Когато някой извършваше странна постъпка, другите дори не помръдваха. След като влезеха в металната птица, заемеха местата си и пристегнеха коланите си, повечето от въздушните туристи просто се отказваха от възможността да предприемат индивидуални действия. Извършеха ли тези няколко прости неща, решаването на всички проблеми ставаше отговорност на екипажа. Персоналът на авиолиниите наричаше пътниците гъски, но всъщност те се държаха като овце — качество, което много допадаше на повечето екипажи. Така беше по-лесно да се справят с нервните пътници.
Но тъй като едва ли можеше да направи нещо друго, което да е поне малко разумно, Брайън продължи напред, без да обръща внимание на това, което знаеше. Съзнанието му все още плуваше между остатъците от собствения му сън, а част от него беше убедена, че викащата беше Ан, че той ще я открие в средата на салона как запушва с ръката си пукнатината под плаката, на който пише: „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.
В бизнес — салона имаше само един пътник — възрастен мъж в кафяв костюм с жилетка.
Плешивата му глава меко отразяваше светлината, хвърляна от нощната му лампа. Ръцете му, подути от артрит, бяха скръстени върху закопчалката на предпазния му колан. Беше заспал дълбоко и хъркаше шумно, без да обръща внимание на врявата.
Брайън нахлу в главния салон и тук движението му най-накрая беше спряно от невероятна картина. Видя един тийнейджър, който стоеше до момиченце, паднало в седалка от левия ред. Момчето обаче не гледаше към детето, а беше вперило поглед към задната част на самолета. Долната му челюст беше увиснала почти до кръглата яка на фланелката с надпие „Кафе Хардрок“.
Първата реакция на Брайън беше почти същата, както на Албърт Коснър: „Боже, целият самолет е празен!“
Тогава видя как една жена от дясната страна на самолета стана и тръгна по прохода, за да види какво се е случило. Беше унесена и подпухнала като човек, току-що събуден от здрав сън със силно разтърсване. По средата на салона, в централния проход, млад мъж с пуловер с яка тип поло се беше навел от седалката си и гледаше към момиченцето с безизразни очи. Друг мъж, към шейсетте, стана нерешително от мястото си близо до Брайън. Беше облечен в червена фланелена риза и изглеждаше като ударен с мокър парцал. Разрошената му коса се виеше на къдри в прическа „побъркан учен“.
— Кой крещи? — попита той Брайън. — Да не би нещо да е станало със самолета, господине? Падаме ли?
Момиченцето спря да крещи. Заизмъква се от седалката, в която беше паднало, после политна в другата посока. Момчето я хвана точно навреме — движеше се поразително бавно.
„Къде ли са отишли? — помисли Брайън. — Мили Боже, къде са отишли всички?“
Краката му сега го движеха към тийнейджъра и момиченцето. Мина покрай друга пътничка, която продължаваше да спи — момиче на около седемнайсет години. Устата й беше отворена в грозна прозявка, дишането й беше тежко и сухо.
Стигна до тийнейджъра и момиченцето в розовата рокля.
— Ей, къде са всички? — попита Албърт Коснър. Обгърна с ръка раменете на хлипащото дете, но без да гледа към него — очите му неспокойно шареха напред — назад по почти пустия главен салон. — Да не са слезли на някое летище, докато съм спал?
— Леля я няма! — Хлипаше момиченцето, — Леля Вики! Помислих, че самолетът е празен! Помислих, че съм останала сама! Къде е леля, къде е? Искам леля!
Брайън коленичи за малко до нея, така че да бъдат приблизително на едно равнище. Забеляза тъмните й очила и си спомни, че я беше видял да се качва с русата жена.
— Нищо ти няма — каза той. — Нищо ти няма, малка госпожице. Как се казваш?
— Дина — изхлипа тя. — Не мога да намеря леля. Аз съм сляпа и не мога да я видя. Събудих се и мястото й беше празно?
— Какво става? — попита младежът с полото. Говореше над главата на Брайън, без да обръща внимание нито на него, нито на Дина — говореше на момчето с фланелката „Кафе Хардрок“ и на другия мъж с фланелената риза. — Къде са всички?
— Нищо ти няма, Дина — повтори Брайън. — Тук има и други хора. Чуваш ли ги?
— Да. Чувам ги. Но къде е леля Вики? И кой е убит?
— Убит? — попита рязко една жена. Онази от дясната страна. Брайън я погледна за миг и видя, че е млада, тъмнокоса, красива. — Някой убит ли е? Отвлечени ли сме?