— Малко — каза Ник несигурно. — Знам малко.
— Е, аз знам много — каза сухо Боб. — Изследвал съм ги подробно — от „Олнайт“ до „Занакс“. Убийствата чрез сънотворна доза винаги са ми били любима област, нали разбирате. Дори ако се случи да намериш някое от по-мощните лекарства в първата чанта, която провериш — което само по себе си не е вероятно, не би могъл да предпишеш безопасна доза, която да подейства достатъчно бързо. — Защо не, по дяволите?
— Защото ще бъдат необходими поне четирийсет минути, за да може това нещо да подейства… а аз силно се съмнявам, че то ще подейства на всекиго. Естествената реакция на напрегнатия мозък към такова лекарство е да се съпротивлява — да се опита да го отхвърли. Няма абсолютно никакъв начин да се преодолее такава — реакция, Ник… със същия успех можеш да издадеш закон за ударите на сърцето си. Ако допуснем, че намериш достатъчно лекарства, единственото, което можеш да направиш, е да раздадеш смъртоносни свръхдози и да превърнеш този самолет в Джонстаун. И тогава може би ще преминем, но ще бъдем мъртви.
— Четирийсет минути — каза Ник. — Господи. Сигурен ли си? Абсолютно сигурен ли си?
— Да — каза Боб неотстъпчиво.
Брайън погледна към светещата ромбоидна форма в небето. Беше насочил самолета по кръгов маршрут и разкъсването след малко щеше да изчезне отново. Скоро след това щеше да се върне… но те нямаше да са по-близо до него.
— Не мога да повярвам — каза тежко Ник. До Да ни се случи всичко, което преживяхме… да излетим успешно и да изминем целия този път… накрая да намерим това проклето нещо… и да открием, че не можем да преминем през него обратно в нашето време, защото не можем да заспим?
— Във всички случаи нямаме четирийсет минути — тихо каза Брайън, — ако чакаме толкова, този самолет ще се разбие на шейсет мили на изток от летището.
— Сигурно има и други писти?
— Има, но нито една от тях не е достатъчно голяма, за да поеме този самолет.
Ако преминем и после отново се върнем на изток?
— Вегас. Но Вегас ще бъде извън обхвата ни след? — Брайън погледна уредите си — след по-малко от осем минути. Мисля, че трябва да стигнем до ЛАКС. За да стигна дотам, ще ми трябват поне трийсет и пет минути. Това е при съвсем точно пресмятане, при условие, че пътят ни дотам бъде съвсем чист и не се отклоняваме никак. Това ни дава? — той отново погледна към хронометъра — най-много двайсет минути да измислим нещо и да преминем през дупката.
Боб замислено гледаше към Ник.
— А ти какво ще кажеш? — попита той.
— Какво да кажа?
— Мисля, че ти си войник… но не мисля, че си обикновен войник. Може би си от специалните служби?
— Лицето на Ник се изпъна.
— И какво, ако съм нещо подобно, приятелю?
— Може би ти би могъл да ни приспиш — каза Боб. — В специалните служби не ви ли учат на такива трикове?
В съзнанието на Брайън проблесна първото спречкване на Ник и Крейг Туми. „Гледали ли сте някога «звездна писта»? — беше попитал той Крейг. — чудесна американска програма… и ако веднага не си затворите плювалника, идиот такъв, с удоволствие ще ви демонстрирам известната хватка за приспиване «вулкан» — на господни Спок.“
— Какво ще кажеш, Ник? — каза тихо той. Ако някога изобщо имаме нужда от известната хватка за приспиване „вулкан“ то това е сега.
Ник погледна недоверчиво от Боб към Брайън и после отново към Боб.
— Господа, не ме карайте да се смея — ръката ме заболява още повече.
— Какво значи това? — попита Боб.
— Аз сбърках за успокояващите, нали? Е, нека ви кажа и на двамата, че вие сте сбъркали за мен. Аз не съм Джеймс Бонд. В истинския свят никога не е имало Джеймс Бонд. Предполагам, че бих могъл да те убия със саблен удар във врата, Боб, но по-вероятно е само да те парализирам за цял живот. А като прибавим и това… — Ник повдигна бързо подуващата се дясна ръка с леко потреперване — моята обучена длан случайно е прикрепена към току-що счупената ми отново ръка. Може би бих могъл да се защитавам с лявата ръка срещу необучен противник — но това нещо, за което говорите… Не. Няма начин.
— Вие всички забравяте най-важното от всичко — каза един нов глас.
Те се обърнаха. Лоръл Стивънсън — бледа и измъчена — стоеше на вратата на кабината. Беше свила ръце, като че ли й беше студено, и стискаше лактите си.
— Ако всички заспим или Ник ни нокаутира, то кой ще кара самолета? — попита тя. — кой ще го закара в Лос Анджелис?
Тримата мъже я зяпнаха безмълвно. Зад тях, без да го забелязват, големият полускъпоценен камък, който беше разкъсването на времето, се появи отново.
— Колко сме загубени — каза тихо Ник. — знаете ли това? Абсолютно тъпи и загубени. — Той се засмя, после се намръщи — беше раздвижил счупената си ръка.