— А може би не — каза Албърт. Той и Бетани се появиха зад Лоръл. Албърт беше прегърнал момичето през кръста. Косата му беше залепнала за челото на потни къдри, но тъмните му очи бяха ясни и решителни. Те бяха насочени към Брайън. — Мисля, че вие можете да ни приспите — каза той — и мисля, че вие можете да ни приземите.
— За какво говориш? — рязко попита Брайън.
— Говоря за налягането — отговори Албърт.
24
Тогава Брайън отново видя съня си, представи си го с такава ужасна сила, като че ли го изживяваше: Ан, с ръка, залепнала върху пукнатината в тялото на самолета, пукнатината, над която в червено бяха написани думите „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.
Налягане.
„Виждаш ли, мили? За всичко съм се погрижила.“
— Какво значи това, Брайън — попита Ник. — Виждам, че той е измислил нещо — познавам по лицето ти. Какво е то?
Брайън не му обърна внимание. Изгледа продължително седемнайсетгодишния студент по музика, който може би току-що беше измислил начин да се измъкнат от безизходицата.
— И какво ще стане след това? Какво ще стане, след като преминем? Как ще се събудя, за да мога да приземя самолета?
— Няма ли някой да благоволи да ни обясни това? — помоли Лоръл. Беше отишла до Ник, който я прегърна през кръста със здравата си ръка.
— Албърт предлага да използвам това — Брайън потупа един реостат върху таблото за управление, реостат с надпис „НАЛЯГАНЕ В САЛОНА“ — за да изпратя всички в безсъзнание.
— Можеш ли да го направиш, приятелю? Можеш ли наистина да го направиш?
— Да — каза Брайън, — Познавам пилоти — пилоти на чартърни полети — които са го правили, когато пътниците били много пияни, започвали да буйстват и създавали опасност или за себе си, или за екипажа. Да изпратиш в безсъзнание пияница, като намалиш налягането на въздуха, не е трудно. За да изпаднат в безсъзнание всички, трябва да понижа налягането малко повече — да кажем, до половината на налягането на морското равнище. Това е като да се издигнеш на височина над 3000 метра без кислородна маска. Бум! И припадаш.
— Ако наистина може да се прави, защо не са го използвали при терористи? — попита Боб.
— Защото има кислородни маски, нали? — попита Албърт.
— Да — каза Брайън. — Екипажът ги демонстрира в началото на всеки редовен самолетен полет — поставете златната чашка върху устата и носа си и дишайте нормално, нали? Те падат автоматично, когато налягането в салона падне под определена стойност. Ако някой пилот, взет за заложник, се опита да обезвреди терориста, като понижи налягането всичко, което трябва да направи терористът, е да хване една маска, да си я сложи и да започне да стреля. При по-малките самолети, като например „Лиър“, това не е така. Ако налягането в кабината падне, пътникът трябва сам да отвори горното отделение.
Ник погледна към хронометъра. Оставаха им само четиринайсет минути.
— Мисля, че е по-добре да спрем да приказваме и просто да го направим — каза той. — Времето, е много малко.
— Не още — каза Брайън и отново погледна към Албърт. — Мога отново да се насоча към разкъсването и преди влизането в него да започна да намалявам налягането. Мога доста точно да управлявам налягането в салона и съм съвсем сигурен, че можем преди преминаването всички да сме в безсъзнание. Но остава въпросът на Лоръл: Кой ще управлява самолета, ако всички сме нокаутирани?
Албърт отвори уста; затвори я отново и поклати глава.
Тогава заговори Боб Дженкинс. Гласът му беше сух и беззвучен — глас на съдия, който произнася присъдата на обречен.
— Мисля, че само ти — можеш да ни закараш вкъщи, Брайън. Но за да направиш това, някой друг ще трябва да умре.
— Обясни — каза рязко Ник.
Боб го направи. Не отне много време. Когато свърши, Руди Уоруик се беше присъединил към групата и стоеше на вратата на кабината.
— Ще стане ли, Брайън? — попита Ник.
— Да — каза безизразно Брайън. Няма причина да не стане. — Той отново погледна към хронометъра. Оставаха единайсет минути. Единайсет минути, за да преминат от другата страна на разкъсването. Почти толкова време беше необходимо да се насочи самолетът, да се програмира автопилотът и да бе придвижат към подхода от четирийсет мили. — Но кой ще го направи? Всички останали ще теглят сламки или какво?
— Няма нужда — каза Ник. Говореше спокойно, почти небрежно. — Аз ще го направя.
— Не! — каза Лоръл. Очите й бяха много разширени и много тъмни. — Защо ти? Защо трябва да си ти?
— Млъкни! — изсъска Бетани. — Щом иска, остави го!