Албърт погледна нещастно към Бетани, Лоръл и после отново към Ник. Един глас — немного силен — му прошепна че той трябваше да бъде доброволецът, че това е работа за такъв ветеран от Аламо, какъвто е Евреина от Аризона. Но по-голямата част от него знаеше само, че той много обича живота… и не иска той да свършва. Така че Албърт отвори уста и после я затвори, без да каже нищо.
— Защо ти? — попита отново Лоръл. — Защо не трябва да теглим сламки? Защо не Боб? Или Руди? Защо не аз?
Ник взе ръката й.
— Ела с мен за малко — каза той.
— Ник, няма много време — каза Брайън. Опитваше се да запази спокойствие, — но усещаше как от него струи отчаяние — може би дори паника.
— Знам. Ти започвай да подготвяш твоята част. Ник дръпна Лоръл към вратата..
25
Отначало Лоръл се запъна, после тръгна с него. Ник спря в малката кухненска ниша и се обърна към нея. В мига, когато лицето му беше на по-малко от десет сантиметра от нейното, тя разбра мрачната истина — той беше мъжът, когото се беше надявала да намери в Бостън, и да е в самолета през цялото време. В това откритие нямаше нищо романтично, — то беше ужасно.
— Ние с теб можехме да направим нещо — каза той. — Прав ли съм, как мислиш? Ако е така, кажи го няма време за танци. Абсолютно никакво.
— Да — каза тя. Гласът й беше сух, треперещ. — Мисля, че е така.
— Но ние не знаем. Не можем да знаем. Всичко се свежда до времето, нали? Времето… и съня… и неизвестността. Но трябва да съм аз, Лоръл. Опитах се да направя някаква, разумна равносметка — отдавна съм на червено. Сега имам шанс да оправя нещата и смятам да го използвам.
— Не разбирам какво имаш предвид?
— Ти не — но аз разбирам, — Той говореше бързо, почти изстрелваше думите си. Протегна ръка, хвана я за раменете и я притегли още по-близо до себе си — Ти беше тръгнала към някакво приключение, нали, Лоръл?
— Не знам за какво?
Той я разтресе кратко.
— Казах ти — няма време за танци! Беше ли тръгнала към някакво приключение?
— Аз… да.
— Ник! — извика Брайън от кабината.
Ник бързо погледна натам.
— Идвам! — извика той и после отново погледна Лоръл. Аз ще те изпратя към друго приключение. Искам да кажа, ако излезеш от това и ако се съгласиш да отидеш.
Тя просто го гледаше, устните и трепереха. Не знаеше какво да каже. Умът й се мяташе безпомощно. Той беше хванал ръката й много здраво, но тя не съзнаваше това — чак после щеше да види синините, останали от пръстите му. В този момент много по-силно беше привличането на очите му.
— Слушай. Слушай внимателно. — Той направи пауза и после заговори с някаква особена настойчивост: — Смятах да се откажа. Бях решил.
— Да се откажеш от какво? — попита тя с тих треперещ глас.
Ник нетърпеливо поклати глава.
— Няма значение. Това, което има значение, е дали ми вярваш. Вярващ ли ми?
— Да — каза тя — Не знам за какво говориш, но вярвам, че смяташ така.
— Ник! — предупреди Брайън от кабината. — Насочваме се към него!
Той отново хвърли поглед към кабината, очите му бяха присвити, блестяха.
— Идвам веднага! — Извика той. Когато я погледна отново, Лоръл си помисли, че никога през живота си не е била обект на такова яростно внимание. — Баща ми живее в село Флътинг, южно от Лондон — каза той. — Попитай за него във всеки магазин по главната улица. Господин Хоупуел. По-старите хора все още го наричат „шефа“. Иди при него и му кажи, че съм решил да се откажа. Ще трябва да бъдеш настойчива — когато чуе името ми, може да плюе и да ме прокълне. Можеш ли да бъдеш настойчива?
— Да.
Той кимна и тъжно се усмихна.
— Добре. Повтори това, което ти казах, и му кажи, че ми вярваш. Кажи му, че съм направил всичко възможно да изкупя деня зад църквата в Белфаст.
— В Белфаст.
— Точно така. И ако не можеш да го накараш да слуша, кажи му, че трябва да слуша. Заради маргаритките. Онзи път, когато донесох маргаритките. Можеш ли да запомниш?
— Заради онзи път, когато си му донесъл маргаритки.
Ник сякаш всеки миг щеше да се засмее — но тя никога не бе виждала лице, пълно с толкова тъга и горчивина.
— Не — не на него, но това е достатъчно. Ще го сториш ли?
— Да… но?
— Добре, Лоръл. Благодаря ти. — Той притегли лицето й към своето и я целуна. Устата му беше студена и в дъха му тя усети страх.
След миг вече го нямаше.
26
— И ще почувстваме нещо като… такова, задавяне? — попита Бетани. — Задушаване?
— Не — каза Брайън. Беше станал да види дали Ник идва. Сега след като той отново се поява се отпусна на мястото си.