— Ще се почувствате малко замаяни… с размътена глава… и после — нищо. — Докато всички се събудим.
— Правилно! — каза весело Ник. — А кой знае? Може би аз още ще съм тук. Знаете, че черните гологани не се губят.
— Всичко е възможно, ако ме питаш — каза Брайън и увеличи леко скоростта. Разкъсването беше точно, срещу тях. — Седнете всички. Ник — ти точно тук до мен. Ще ви покажа какво да направите… и кога да го направите.
— Една секунда, моля — каза Лоръл. Беше си възвърнала малко цвета и самочувствието. Изправи се и целуна Ник.
— Благодаря — с мъка каза Ник.
— Ти се отказваш. Решил си. А ако не желае да слуша, ще му напомня за деня, когато си донесъл маргаритките.
Той се ухили.
С точност до буква, любов моя. С точност до буква. — Той я прегърна с лявата си ръка и я целуна отново — дълго и силно. Когато я пусна, на устата му имаше нежна, замислена усмивка. — Тази ще си я спомням — каза той. — Достатъчно добре.
27
Три минути по-късно Брайън включи радиоуредбата.
— Започвам да намалявам налягането. Всеки да провери колана си.
Всички го направиха. Албърт напрегнато зачака за някакъв звук — може би свистене от излизащ въздух — но се чуваше само боботенето на реактивните мотори. Почувства се по-буден от всякога.
— Албърт — каза Бетани с тих уплашен глас. — ще ме прегърнеш ли, моля?
— Да — каза Албърт, — ако и ти ме прегърнеш.
Зад тях Руди пак се молеше. Лоръл Стивънсън стискаше здраво страничните облегалки на седалката си. Все още усещаше устните на Ник Хоупуел върху устата си. Повдигна глава, чакаше да паднат маските… и след деветдесет секунди те паднаха.
„Запомни за деня в Белфаст — помисли си тя — зад църквата. Акт на изкупление каза той, Акт…“
В средата на мисълта мозъкът й се унесе.
28
— Знаеш ли… какво да правиш? — попита отново Брайън. Говореше унесен. Пред тях разкъсването на времето отново растеше. Сега то беше осветено от зора и нов фантастичен букет от цветове се извиваха към странните му дълбини.
— Знам — каза Ник. Стоеше до Брайън, и думите му бяха приглушени от кислородната маска която носеше. Очите му над гумения уплътнител бяха спокойни и ясни. — Никакъв страх, Брайън. Всичко е напълно сигурно. Приятни сънища.
Брайън отпадаше. Почувства как се унася… и все пак беше буден, загледан в огромната пукнатина в тъканта на действителността. Тя сякаш нарастваше срещу прозорците на кабината и се приближаваше към самолета.
„Толкова е красиво — помисли си той. Господи, толкова е красиво!“
Почувства как някаква невидима ръка отново хваща самолета и го дърпа напред. Този път нямаше връщане.
— Ник — каза той. Говореше с огромно усилие, сякаш устата му се намираше на стотици мили от мозъка му. Протегна ръка нагоре. Ръката му също беше безкрайно далеч.
— Заспивай — каза Ник и хвана ръката му. Не се съпротивлявай, освен ако не искаш да отидеш с мен. Остани още малко.
— Исках само да кажа? Благодаря.
Ник се усмихна и стисна ръката му.
— Няма защо, приятелю. Беше забележителен полет. Дори и без киното и безплатните мимози.
Брайън отново погледна към разкъсването. В него сега течеше река от великолепни цветове. Те се завъртаха в спирала… смесваха се… и сякаш се подреждаха в думи пред слисаните му, учудени очи:
— Това не е ли… какво сме ние? — попита той с любопитство и гласът му прозвуча като от някаква далечна вселена.
29
Сега Ник беше сам — единственият буден на полет 29. Навремето беше застрелял три момчета зад една църква в Белфаст — три момчета, които бяха хвърляли картофи, боядисани в тъмносиво, за да приличат на гранати. Защо го бяха направили? Беше ли това някакво лудо предизвикателство? Така и не разбра никога.
Не го беше страх, но го изпълваше някаква силна самота. Чувството не беше негово. Това не беше първата стража, на която стоеше сам.
Разкъсването се приближаваше. Ник спусна ръка към реостата, с който се управляваше налягането в салона.
„Прекрасно е! — помисли си той. — Как няма де прекрасно. Това е мястото, където започва животът — може би целият живот. Където се формира отново всяка секунда от всеки ден. От тази точка не се допускат никакви ланголиери.“
Ник погледна надолу и без изненада видя, че отпуснатата фигура на Брайън е безкрайно разноцветна, че се променя непрекъснато като някакъв ярък калейдоскоп. Брайън се беше превърнал в неправдоподобен призрак.
Не се изненада и от факта, че собствените му ръце бяха безцветни като глина.
„Не, Брайън, а аз съм призрак.“
Разкъсването светеше пред него.
Сега воят на моторите беше изцяло погълнат от един нов звук — „Боинг“-ът сякаш се носеше през изпитателен тунел, пълен с перушина. Внезапно точно пред носа на самолета като неземен фойерверк блесна огромна нова звезда, в нея Ник Хоупуел видя цветове, които никой човек не си беше представял. Тя не само запълни разкъсването на времето, тя запълни и ума му, нервите му, мускулите му, дори и костите му с гигантски, лумнал пламък.
— О, Господи, КОЛКО Е ПРЕКРАСНО! — извика той и когато полет 29 се потопи в разкъсването той върна докрай реостата за налягането в салона.
Частица от секундата по-късно пломбите от зъбите му изтракаха на пода на кабината. Чу се леко тупкане, когато тефлоновият диск, който беше в коляното му — спомен от един конфликт, немного по-достоен от този в Северна Ирландия, падна до тях. И това беше всичко.
Ник Хоупуел беше престанал да съществува.