„Не, Брайън, а аз съм призрак.“
Разкъсването светеше пред него.
Сега воят на моторите беше изцяло погълнат от един нов звук — „Боинг“-ът сякаш се носеше през изпитателен тунел, пълен с перушина. Внезапно точно пред носа на самолета като неземен фойерверк блесна огромна нова звезда, в нея Ник Хоупуел видя цветове, които никой човек не си беше представял. Тя не само запълни разкъсването на времето, тя запълни и ума му, нервите му, мускулите му, дори и костите му с гигантски, лумнал пламък.
— О, Господи, КОЛКО Е ПРЕКРАСНО! — извика той и когато полет 29 се потопи в разкъсването той върна докрай реостата за налягането в салона.
Частица от секундата по-късно пломбите от зъбите му изтракаха на пода на кабината. Чу се леко тупкане, когато тефлоновият диск, който беше в коляното му — спомен от един конфликт, немного по-достоен от този в Северна Ирландия, падна до тях. И това беше всичко.
Ник Хоупуел беше престанал да съществува.
30
Първото, което осъзна Брайън, беше, че ризата му е мокра и че главоболието му се е върнало.
Бавно се изправи в седалката си, потръпвайки от силната болка в главата, и се опита да си спомни кой е той, къде е и защо чувства толкова огромна и неотложна нужда бързо да се събуди. Какво толкова важно беше правил?
„Изтичането — прошепна умът му. — Има изтичане на въздух в главния салон и ако не се стабилизира, ще стане голяма непри…“
Не, не беше вярно. Изтичането беше стабилизирано — или по някакъв мистериозен начин се беше стабилизирало само — и той беше приземил полет 7 успешно в ЛАКС. После дойде мъжът в зелената униформа и…
„Погребението на Ан! Боже, проспал съм го!“
Очите му се отвориха, но той не беше нито в мотелска стая, нито в резервната спалня и къщата на брата на Ан в Ривиър. Просто гледаше през прозореца на кабината към небе, обсипано със звезди.
Изведнъж отново си спомни… за всичко. Изправи се рязко — прекалено бързо. Главата му. Болезнено за протестира — От носа му потече кръв и той видя, че предницата на ризата му е червена. — Имало е изтичане, все пак. От него.
„Разбира се — помисли си той. — Това е често при понижаване на налягането. Трябваше да предупредя пътниците? Между другото колко пътници са ми останали?“
Не можеше да си спомни. Главата му — беше пълна с мъгла.
Погледна към индикаторите за горивото, видя, че положението им бързо приближава до критичната точка, после провери навигационната система. Намираха се точно там, където трябваше да се намират — слизаха бързо към Лос Анджелис, и всеки момент можеха да навлязат във въздушното пространство на някой друг — и не дай си Боже другият да е там.
Някой друг беше в неговото въздушно пространство точно преди да припадне… кой?
Замисли се и се сети. Ник, разбира се. Ник Хоупуел. Ник го нямаше. Значи не е бил чак такъв черен гологан. Но би трябвало да е свършил работата си, иначе Брайън нямаше да е буден сега.
Той бързо се обърна към радиото.
— Диспечерска служба на ЛАКС, тук е „Американ прайд“, полет? — Брайън Спря. Кой полет бяха? Не можеше да си спомни. Пречеше му мъглата.
— Не бяхме ли двайсет и девет? — каза зад него слисан, неспокоен глас.
— Благодаря, Лоръл — Брайън не се обърна, — Сега се върни и затегни колана си. Може да се наложи да накарам този самолет да прави трикове.
И отново заговори в микрофона.
— Полет 29 на „Американ прайд“, повтарям, две девет. Помощ, диспечерска служба, обявявам извънредно положение. Моля, изчистете всичко от пътя ми, идвам по-курс 85 и нямам гориво. Изкарайте камион с пяна и…
— О, престани — безизразно каза Лоръл зад него. — Просто престани.
Брайън се завъртя със седалката си, без да обръщаща внимание на новия пристъп на болка, преминал през прясната струя кръв, която потече от носа му.
— Сядай, по дяволите! — изръмжа той, — Пристигаме без предизвестие в тежкия трафик. Ако не искаш да си счупиш врата?
— Долу няма тежък трафик — каза Лоръл със същия безизразен глас. — Никакъв тежък трафик, никакви камиони с пяна. Ник умря напразно, а аз никога няма да имам възможност да предам съобщението му. Погледни сам.
Брайън погледна. И въпреки че те вече бяха над очертаващите се предградия на Лос Анджелис, той не видя нищо друго освен мрак.
Изглежда долу нямаше никой.
Абсолютно никой.
Зад него Лоръл Стивънсън избухна в силни, неудържими хлипове на ужас и безнадеждност.
31
Дълъг, бял пътнически самолет бавно летеше над земята на шестнайсет мили източно от Международното летище на Лос Анджелис. На опашката му с големи, горди цифри беше написано „767“. По продължение на корпуса му бяха изписана думите „Американ прайд“, а буквите им бяха наклонени назад.