Луминесцентните правоъгълници на тавана започнаха да светват. Светваха един по един, тръгнаха от центъра на залата по разширяващ се кръг от светлина, която освети главното фоайе, и подгони нощните сенки пред себе си като стадо черни овце.
Изведнъж миризмите силно удариха Брайън в носа: пот, парфюм, одеколон, цигарен дим, кожа, сапун, средства за почистване.
Още миг широкият кръг на салона за отвеждане към самолетите остана пуст — място, населено от гласове и стъпки на „не съвсем живи“ хора. „Ще видя как става това! Ще видя как движещото се настояще закачва това неподвижно бъдеще и го дръпва със себе си — също както куките на експресните влакове са закачали чувалите с поща от пощенските стълбове край линиите в малките заспали градове в дълбокия юг или далечния запад. Ще видя как самото време се разтваря като роза в лятно утро“ — помисли Брайън.
— Дръжте се — промълви Боб. — Може да ни друсне.
Секунда по-късно Брайън усети тласък — не точно с краката си, а с цялото си тяло. В същия мит почувства как някаква невидима ръка го блъска силно, точно в центъра на гърба. Той се люшна напред, усети как Лоръл се люшва напред заедно с него. Албърт трябваше да хване Руди, за да го предпази от падане. Руди изглежда нямаше нищо против — по лицето му се изписа широка, глупава усмивка.
— Виж! — задъхано изрече Лоръл. — О, Брайън, виж!
Той погледна… и почувства как дъхът му спира в гърлото.
Салонът за пътници беше пълен с призраци.
Ефирни, прозрачни фигури кръстосваха напред — на — зад широката централна част: мъже в официални костюми и с куфарчета, жени с модни пътни дрехи, тийнейджъри по джинси и фланелки с нарисувани надписи на рок групи. Видя един призрак баща, който водеше две малки призрачета деца, а през тях се виждаха други призраци, седящи на столовете, четящи прозрачни броеве на „Космополитан енд ескуайър“ и „Ю. С. Нюз енд уърлд рипорт“. После формите се напълниха с цвят в редица светкавични просветвания, станаха плътни, а отекващите гласове се разтвориха в прозаичната стереотълпа от реални човешки гласове.
„Падащи звезди — помисли учудено Брайън. — Само за падащи звезди.“
Когато стана смяната, двете деца бяха единствените, които случайно гледаха към оцелелите пътници от полет 29; децата бяха единствените, които видяха как четирима мъже и две жени се появяват на място, където допреди секунда беше имало само стена.
— Татко! — възкликна момченцето и дръпна баща си за дясната ръка.
— Тате! — извика момиченцето и го дръпна за лявата.
— Какво? — попита той и им хвърли нетърпелив поглед. — Търся майка ви!
— Нови хора! — каза момиченцето И посочи към Брайън И неговия изпоцапан квинтет от пътници. — Виж новите хора!
Мъжът погледна за миг към Брайън и останалите и устата му нервно се сви. „Заради кръвта“ — помисли си Брайън. Той, Лоръл и Бетани — на всички им беше текла кръв от носа. Мъжът хвана по-здраво ръцете на децата и бързо ги задърпа настрани.
— Да, чудесно. Сега ми помогнете да намеря майка ви. Да се махаме оттук — кой ги знае какви са тия?
— Но те не бяха там преди! — протестира момченцето. — те…
След миг тримата се скриха в бързащите тълпи. Брайън погледна към мониторите и отбеляза, че е 4.17 ч. Сутринта. „Хората са твърде много — помисли той — и се обзалагам, че знам защо.“ Сякаш в потвърждение на това от високоговорителя се чу:
„Всички полети от международното летище на Лос Анджелис в направление изток все още се задържат поради необикновени атмосферни процеси над пустинята Мохаве. Извиняваме се за неудобството и молим за вашето търпение и разбиране, докато трае тази мярка за безопасност. Повтарям: всички полети от…“
„Необикновени атмосферни процеси — помисли си Брайън. — О, да. Най-странните проклети атмосферни процеси.“
Лоръл се обърна към Брайън и погледна нагоре към лицето му. По бузите й течеха сълзи. Тя изобщо не посегна да ги избърше.
— Чу ли я? Чу ли какво каза момиченцето?
— Да.
— Това ли сме ние, Брайън? Новите хора? Мислиш ли, че сме такива?
— Не знам — каза той, — Но чувството е подобно.
— Това беше чудесно — каза Албърт. — Боже мой, това беше най-чудесното нещо.
— Напълно фантастично! — извика щастливо Бетани и отново започна да пляска в ритъма на „летс гоу“.
— Какво ще правим сега, Брайтън? — попита боб. — Някакви идеи?
Брайтън огледа пълната зала за пътници и каза: