— Никой не е убит — каза Брайън. Трябваше да каже нещо. Чувстваше се странно — като лодка, която се е откъснала от котвата си. — Успокой се, миличка.
— Аз пипнах косата му! — настояваше Дина. — Някой беше отрязал КОСАТА МУ!
— Твърде много му беше да се оправя и с това и той го пропусна покрай ушите си. Но мисълта, която по-рано бе хрумнала на Дина, внезапно го порази със смразяваща сила — кой, по дяволите, управляваше самолета?
Брайън стана и се обърна към възрастния мъж с червената риза.
— Трябва да отида отпред — каза той. — Останете при момиченцето.
— Добре каза мъжът с червената риза. Но какво става?
При тях дойде мъж на около трийсет и пет години, облечен в изгладени джинси и оксфордска риза. За разлика от останалите той изглеждаше абсолютно спокоен. Извади рогови очила от джоба си, с размах ги разтвори и си ги сложи.
— Май ни липсват малко пътници, нали? — каза той. Британският му акцент беше почти толкова чист, колкото и ризата му. — А какво става с екипажа? Някой знае ли?
— Точно това ще разбера — каза Брайън и тръгна. На излизане от главния салон се обърна назад и бързо преброи пътниците. Още двама се бяха присъединили към групата около момичето с тъмните очила. Едната беше младото момиче, което беше спало така тежко — поклащаше се на краката си, като че ли беше пияна или упоена. Другият беше възрастен господин в изтъркано спортно сако. Общо осем души. Прибави към тях себе си и човека в салона на бизнес — класата, който, поне досега, беше проспал всичко.
Десет души.
„За бога, къде са всички останали?“
Не беше обаче сега моментът да се безпокои за това — имаше да решава по-важни проблеми. Брайън бързо тръгна напред, като с крайчеца на окото си погледна плешивия старец, който дремеше в салона на бизнес — класата.
8
Офисът, сгушен — зад киноекрана между двете отделения на първа класа, беше празен. Празна беше и кухнята, но в нея Брайън видя нещо изключително неприятно количката за напитки стоеше напреки на коридора до дясната тоалетна. На долния й рафт имаше няколко използвани чаши.
„Тъкмо са се приготвяли за сервиране на напитки — помисли си той. — Когато това се е случило, каквото и да е било «това», тъкмо са изкарвали количката. Използваните чаши са събраните, преди да излезем на пистата. Така че каквото и да се е случило, трябва да се е случило в първия половин час след излитането, може би малко след това — нямаше ли някакви сведения за въздушни бури над пустинята? Май че да. А и тази глупост за северното сияние.“
За момент Брайън беше почти убеден, че последното е част от съня му — толкова странно беше — но по-внимателно припомняне го убеди, че го беше казала наистина Мелани Тревър.
„Това е без значение — но какво се е случило? За Бога, какво?“
Не знаеше, но знаеше, че видът на изоставената количка за напитки поражда у него ужас и суеверен страх. Само за миг си помисли, че така трябва да са се чувствали първите, които са се качили на борда на кораба „Мария Селеста“5 и са видели напълно изоставен кораб, въпреки че всички платна били вдигнати, масата на капитана била сложена за вечеря, всички въжета били старателно навити и от лулата на някой от моряците все още се издигал дим?
Брайън с върховно усилие отхвърли тези вцепеняващи мисли и тръгна към вратата между офиса и пилотската кабина. Почука. Както и очакваше, не получи отговор. И въпреки че знаеше, че е безполезно, сви ръката си в юмрук и заудря по вратата.
Нищо.
Опита да завърти дръжката. Вратата не се отваряше. Това беше според установения стандарт в епохата на отвличането на самолети до Хавана, Ливан и Техеран. Можеха да я отворят само пилотите. Брайън можеше да управлява този самолет… но не оттук.
— Ей! — извика той. — Ей, момчета! Отворете вратата!
Нямаше нужда да го прави. Стюардесите ги нямаше. Почти всички пътници ги нямаше; Брайън Енгъл можеше да се обзаложи, че екипажа от летци на „Боиш 767“, състоящ се от двама души, също го нямаше.
Реши, че полет 29 се движи на изток на автопилот.
ГЛАВА 2
Тъмнина и планини. Заровеното съкровище. Носът на Полото. Звукът „не лаят кучета“. Паниката е забранена. Смяна на курса.
1
Брайън беше помолил възрастния мъж с червената риза да наглежда. Дина, но веднага, щом Дина чу жената от дясната редица — тази с красивия млад глас, — тя уплашено се залепи за нея, притисна се и потърси ръката й с някаква плаха решителност. След годините, прекарани с госпожица Лий, Дина можеше да разпознава учителите по гласа. Тъмнокосата жена доста охотно я хвана за ръка.
5
Американски кораб, пътувал от Ню Йорк за Генуа и открит в Северния Атлантик през 1872 година в отлично състояние, но изоставен и без лодки. Съдбата на екипажа е останала неизвестна. Една от най-големите морски загадки, — Б. пр.