— Мисля, че искам да изляза навън. Да подишам чист въздух. — И да погледна небето.
— Не трябва ли да уведомим службите какво?
— Ще го направим — каза Брайън. — Но първо небето.
— А може би да хапнем нещо по пътя? — попита Руди с надежда.
Брайън се засмя.
— Защо не?
— Часовникът ми е спрял — каза Бетани.
Брайън повдигна ръка и видя, че неговият часовник също е спрял. Всички техни часовници бяха спрели.
Брайън свали своя, пусна го с безразличие на пода и прегърна Лоръл през кръста.
— Да напуснем това място — каза той. — Освен ако някой от вас не иска да изчака следващия полет на изток?
— Не днес — каза Лоръл, — Но скоро. Чак до Англия. Там има един човек, който ще трябва да видя, във… — за един ужасен миг тя не се сещаше за името… но после се сети — Флътинг — каза тя. — Да попитам първия срещнат на главната улица. Старите хора все още го наричат „шефа“.
— За какво говориш? — попита Албърт?
— За маргаритки — каза тя и се засмя. — Хайде да тръгваме.
Боб се усмихна широко, показвайки розовите си венци.
— Що се отнася до мен, аз мисля, че следващия път, когато трябва да отида до Бостън ще взема влака.
Лоръл посочи с крак часовника на Брайън и попита:
— Сигурен ли си, че не го искаш? Изглежда скъп.
Брайън се усмихна, поклати глава и я целуна по челото. Миризмата на косата и беше удивително приятна. Той се почувства повече от добре — почувства се прероден — всеки сантиметър от тялото му беше нов и свеж, недокоснат от света. Всъщност той почувства, че ако разпери ръце, ще може да полети и без помощта на мотори.
— Съвсем не — каза той. — Знам колко е часът.
— О? И колко е часът?
— Часът е сега и половина. Албърт го потупа по гърба.
Излязоха от салона за пътници заедно, проправяха си път през недоволните групи закъсняващи пътници. Мнозина поглеждаха любопитно след тях, и то не защото скоро им беше текла кръв от носа, нито защото се смееха, докато минаваха през толкова много сърдити, притеснени хора.
Гледаха ги, защото шестимата изглеждаха някак си по-ярки от всички останали в пълния салон.
По-истински.
Повече тук.
„Само за падащи звезди“ — помисли Брайън и изведнъж си спомни, че на самолета все още има един пътник — мъжът е черната брада.
„Никога няма да забрави този махмурлук“ — помисли Брайън и се усмихна. Затича и дръпна Лоръл след себе си. Тя се засмя и се притисна до него.
Шестимата се затичаха през фоайето заедно — към ескалаторите и към целия огромен свят отвън.