— Как каза, че ти е името, миличка? Дина ли?
— Да — каза Дина. —. Аз съм сляла, но като ме оперират в Бостън, ще мога да виждам отново. Вероятно ще мога да виждам. Докторите казват, че има вероятност седемдесет процента, че ще мога да виждам нещо, а четирийсет процента — че ще виждам напълно. Как се казваш?
— Лоръл Стивънсън — каза тъмнокосата жена. Очите й все още изучаваха главния салон и лицето й, изглежда, не беше в състояние да промени началния си израз — поразително неверие.
Лоръл — това значи лаврово цвете, нали? — попита Дина. Тя говореше с трескава възбуда.
— Ъхъ — каза Лоръл.
— Извинете ме — каза мъжът с очилата в рогови рамки и британския акцент. — Ще отида отпред да помогна на нашия приятел.
— Ще дойда и аз — каза възрастният мъж с червената риза.
— Искам да знам какво става тук — рязко възкликна мъжът с полото. Лицето му беше мъртвобледо с изключение на две яркочервени петна на бузите. — Искам да знам какво става веднага.
— Не съм изненадан ни най-малко — каза англичанинът и закрачи напред. Мъжът е червената риза го последва. Момичето със сънения поглед бавно тръгна след тях, после спря при преградата между главния салон и бизнес — салона, като че ли не беше сигурна къде се намира.
Възрастният господин с изтърканото спортно сако отиде до прозореца на левия борд, облегна се на него и започна да се взира навън.
— Какво виждате? — попита Лоръл Стивънсън.
— Тъмнина и планини — каза мъжът със спортното сако.
— Скалистите планини ли? — попита Албърт. Мъжът с изтърканото спортно сако кимна.
— Мисля, че да, момко.
Албърт също реши да отиде напред. Той беше на седемнайсет години, беше жестоко интелигентен, а тази вечер въпросът с повишена трудност за него беше същият: кой управлява самолета?
После реши, че няма значение… поне за момента. Движеха се гладко напред, така че вероятно имаше някой, и дори ако този някой се окажеше нещо — с други думи, автопилот — нищо не можеше да се направи. Като Албърт Коснър, той беше талантлив цигулар — не съвсем вундеркинд — и отиваше да следва в Музикалния колеж в Бъркли. Като „Аса“ Коснър, той беше (поне в сънищата си) най-бързият евреин на запад от Мисисипи, ловецът на награди, който почиваше в събота, внимаваше да не ляга с обувки на леглото и винаги гледаше с едно око към главната възможност, а с другото — за някой добър кашерен ресторант по прашния път. „Аса“, предполагаше гой, беше неговият начин да се запази от любещите родители, които не му разрешиха да играе бейзбол в Младежката лига, защото можело да повреди талантливите си ръце, и които бяха убедени, че всяко кихане е начало на пневмония. Той беше цигулар стрелец — интересно съчетание — но не разбираше и бъкел от самолети. А момиченцето беше казало нещо, което едновременно го заинтригува и накара кръвта му да застине. „Аз почувствах косата му! — беше казала тя. — Някой беше отрязал КОСАТА МУ!“
Той се отдели от Лоръл и Дина (мъжът с дрипавото спортно сако беше отишъл до десния борд на самолета, за да погледне през прозореца, а мъжът с полото вървеше напред, за да помогне на другите — беше присвил очи като побойник) и се захвана да проследи пътя, който беше изминала Дина покрай левия проход между седалките.
„Някой беше отрязал КОСАТА МУ!“ — беше казала тя и след като мина покрай няколко реда, Албърт видя за какво ставаше дума.
2
— Надявам се — каза англичанинът, — че пилотската фуражка, която забелязах на едно от местата в първа класа, принадлежи на вас.
Брайън стоеше пред заключената врата с наведена глава и мислеше усилено. Когато англичанинът заговори зад него, той се стресна и се завъртя на пети.
— Не исках да ви прекъсвам — каза учтиво англичанинът, — Казвам се Ник Хоупуел. — Той протегна ръка.
Брайън я стисна. Докато правеше това, изпълнявайки своята половина от древния ритуал, реши, не всичко трябва да е сън. Бяха го предизвикали страшният полет от Токио и съобщението, че жена му Ан е мъртва.
Част от съзнанието му знаеше, че не е така, точно както част от съзнанието му беше осъзнала, че писъкът на момиченцето нямаше нищо общо с изоставения салон на първа класа, но той се хвана за тази мисъл, също както се беше хванал за другата преди малко. Щом помагаше, защо не? Всичко друго беше лудост — до такава степен, че даже опитите да мисли го караха да се чувства болен и трескав. Освен това нямаше никакво време за мислене — просто нямаше време, и той откри, че този факт също носи някакво облекчение.