— Брайън Енгъл — каза той. — Радвам се да се запознаем, въпреки че обстоятелствата са? — Той безпомощно сви рамене. Какви точно бяха обстоятелствата? Не можеше да се сети за прилагателно, което да ги опиеш точно.
— Малко странни, нали? — съгласи се Хоупуел. — Предполагам, че точно сега е по-добре да не мислим за тях. Отговаря ли екипажът?
— Не — каза Брайън и, объркан, силно удари с юмрук по вратата.
— Леко, леко — успокои го Хоупуел. — Кажете ми за фуражката, господин Енгъл. Нямате представа какво удоволствие и облекчение би било за мен да мога да се обръщам към вас с „капитан Енгъл“.
Брайън се усмихна насила.
— Аз съм капитан Енгъл — каза той, — но при тези обстоятелства мисля, че може да ме наричате Брайън.
Ник Хоупуел сграбчи ръката на Брайън и пламенно я целуна.
— Вярвам, че е по-добре да ви наричам „Спасителю“ — каза той. — Имате ли нещо ужасно много против?
Брайън отметна глава назад и се засмя. Ник се засмя с него. Стояха пред заключената врата в един почти празен самолет и се смееха неудържимо. Мъжът с червената риза и мъжът с полото ги изгледаха, сякаш и двамата бяха полудели.
3
В продължение на няколко мига Албърт Коснър задържа косата в дясната си ръка, разгледа я замислено. Беше черна и лъскава на светлината на лампите, с подходяща за нея кожа. Не се учудваше, че тя беше изплашила до смърт момиченцето. Би изплашила и него, ако не можеше да я види.
Хвърли перуката обратно на седалката, погледна чантичката, която беше оставена На съседното място, после погледна по-отблизо това, което се намираше до чантичката. Беше златна венчална халка. Вдигна я, разгледа я, след това я остави обратно. Тръгна бавно към задната част на самолета. За по-малко от минута Албърт се сблъска с толкова чудеса, че забрави всичко друго — кой управлява самолета и как щяха да се измъкнат оттук, ако го управляваше автопилот.
Пътниците на полет 29 ги нямаше, но те бяха оставили след себе си приказно (и донякъде объркващо) съкровище. Албърт намираше бижута почти на всяко място — главно венчални пръстени, но имаше и диаманти, изумруди и рубини. Имаше обеци — повечето от тях бяха изкуствени, но някои му се сториха твърде скъпи. Майка му имаше няколко скъпи бижута, но и най-добрите от тях в сравнение с някои от тези приличаха на покупки от улична разпродажба. Имаше игли за вратовръзки, колиета, копчета за ръкавели, гривни с гравирани имена. Също и часовници, часовници, часовници. От „Таймекс“ до „Ролекс“, изглежда, бяха поне двеста — оставени на седалките, на пода между тях в проходите. Блестяха на светлината на лампите.
Имаше поне шейсет чифта очила. С телени, рогови и златни рамки. Имаше старомодни очила, смешни очила и очила с инкрустирани изкуствени брилянти.
Имаше катарами на колани, безопасни игли и куп чини дребни пари. Без банкноти, но пък поне четиристотин долара в монети но двайсет и пет, десет, пет и един цент. Имаше портфейли — не толкова много, колкото бяха чантички, но все пак поне една дузина от фини кожени до пластмасови. Имаше джобни ножчета. Имаше поне дузина джобни калкулатора.
Също и странни неща. Той вдигна пластмасов цилиндър с цвета на плът и го разглежда почти трийсет секунди, преди да реши, че това наистина е изкуствен член и бързо да го върне обратно. Имаше малка златна лъжичка на фина златна верижки. Тук-там на седалките и на пода проблясваха отломки от метал главно сребро, но също и злато. Той вдигна някои от тях, за да се увери в преценката на собствения си удивен разум — някои от тях бяха зъбни коронки но повечето бяха пломби от зъби. А на един от задните редове намери две малки стоманени пръчици. Разглежда ги няколко мига, докато разбере, че това са хирургически гвоздеи и мястото им е било не на пода на почти напуснатия самолет, а в коляното или рамото на някой пътник.
Откри още един пътник — млад мъж с брада, кой то се беше изтегнал на две седалки на последния ред, шумно хъркаше и издаваше миризма като от пивоварна.
На две места от него намери приспособление, което приличаше на сърдечен стимулатор.
Албърт стоеше в задната част на самолета и гледаше напред голямата празна тръба на самолетния корпус.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита той с тих треперещ глас.
4
Искам да знам какво точно става тук! — каза с висок глас мъжът с полото. Той влезе в служебното помещение в предната част на първа класа като предводител на армия, който планира превземането на вражеското укрепление.