Полото издаде измъчен, нещастен стон.
— Ако разбирате, моля направете ми услугата да вдигнете палци.
Полото вдигна нагоре един палец. Брайън видя, че нокътят му е с грижливо направен маникюр.
— Чудесно — каза Ник. — И още нещо. Когато пусна носа ви, може да почувствате желание за отмъщение. Именно да почувствате. Да се поддадете на желанието за отмъщение обаче, би било ужасна грешка. Искам да запомните, че това, което направих с носа ви, мога също толкова лесно да направя и с тестисите ви. По-точно, мога така да ги усуча, че когато ги пусна, наистина да полетите из салона като детско самолетче. Очаквам от вас да напуснете заедно господин?
— Гафни — повтори мъжът в червената риза.
— Гафни, точно така. Извинете. Очаквам от вас да напуснете заедно с господин Гафни. Не трябва да протестирате. Няма да получите удовлетворение от възраженията си. Всъщност, ако кажете и една-едничка дума, ще се впуснете в изследване на непроучени досега области на болката. Вдигнете палци, ако разбирате това.
Полото размаха палец с такъв ентусиазъм, че за момент заприлича на стопаджия, който има диария.
— Точно така! — каза Ник и пусна носа му. Полото отстъпи една крачка, втренчен гневно в Ник Хоупуел — приличаше на котка, която току-що е била заляна с кофа студена вода. Сам по себе си неговият гняв не би разчувствал Брайън. В тази объркана ситуация обаче, той почувства съжаление към Полото. А сам се почувства силно объркан.
Полото вдигна ръка към носа си, за да се увери, че той все още е там. Тясна ивичка кръв, не по-широка от лентата за отваряне на пакет цигари, течеше от всяка от двете му ноздри. Върховете на пръстите му се изцапаха с кръв и той ги погледна невярващо. Отвори уста.
— Не бива, господине — каза Дон Гафни. — Човекът не лъже. По-добре елате с мен.
Той хвана Полото за ръката. За миг Полото се опъна на лекото дърпане на Гафни. Отново отвори уста.
— Лоша идея — му каза момичето, което приличаше на каменно.
Полото затвори уста и позволи на Гафни да го поведе обратно към задната част на салона за първа класа. Погледна веднъж през рамо с разширени от шока очи, после отново попипа носа си с пръсти.
Междувременно Ник беше изгубил интереса си към него. Той се взираше навън през един от прозорците.
— Вероятно сме над Скалистите планини — каза той — и, изглежда, сме на достатъчно безопасна височина.
Брайън погледна, за да се увери. Наистина бяха Скалистите планини и наглед бяха стигнали към средата на разстоянието. Той определи височината на полета на около 12 000 метра. Точно както му беше казала Мелани Тревър. Така че бяха наред… поне дотук.
— Хайде — каза той. — Помогнете ми да разбия тази врата.
Ник застана до него пред вратата.
— Мога ли аз да ръководя тази част от операцията, Брайън? Имам известен опит.
— Чувствай се като у дома си. — Брайън се зачуди как така Ник беше придобил опита си в извиване на носове и разбиване на врати. Мина му мисълта, че това вероятно е дълга история.
— Ще бъде от полза да знаем колко здрава е бравата — каза Ник. — Ако я ударим твърде силно, можем да се изстреляме право в кабината. Не бих желал да връхлетя върху нещо, което не би издържало тежестта ми.
— Не знам — искрено каза Брайън. — Но не мисля, че е извънредно здрава.
— Добре — каза Ник. — Обърни се с лице към мен — ти блъскаш с дясното рамо, аз с лявото.
Брайън се обърна.
— Ще броя. На три ще ударим с рамена. При удара леко приклекни — по-вероятно е да избием бравата, ако ударим вратата по-ниско. Не се хвърляй с всичка сила. Около половината. Ако това не е достатъчно, винаги можем да опитаме пак. Ясно ли е?
— Ясно.
Момичето, което вече изглеждаше по-будно и в течение на нещата, каза:
— Едва ли са оставили ключ под изтривалката или нещо такова, а?
Ник погледна изненадан към нея и после пак към Брайън.
— Има ли вероятност наистина да са оставили ключ някъде?
Брайън поклати глава.
— Боя се, че не. Това е предпазна мярка против терористи.
— Все пак пипето й сече, а? Момичето му се усмихна неуверено. Ник се обърна към Брайън.
— Готови ли сме? — Готови.
— Добре. Едно… Две… три!
Те налетяха към вратата и в идеален синхрон се снижиха точно преди да я ударят. Вратата се отвори изненадващо лесно. Между сервизното помещение и кабината имаше малък праг — не му стигаха десетина сантиметра, за да бъде наречен стъпало. Брайън го закачи с върха на обувката си и щеше да се строполи настрана в кабината, ако Ник не го беше хванал за рамото. Този човек беше пъргав като котка.