Брайън опита отново да се свърже с центъра в Денвър. И не получи отговор. Никакъв отговор.
7
До този момент Брайън беше стреснат и ужасно объркан. Сега започна да се чувства и уплашен — наистина уплашен. До този момент не беше имал време да се страхува. Желаеше все още да е така… но не беше.
Превключи радиото на аварийната честота и опита отново. Нямаше отговор. Заслуша се… и не чу абсолютно нищо. Това беше равносилно да набереш полицията в Манхатън и да чуеш запис, който ти казва, че всички са си отишли за празника. Когато викаш помощ на аварийната честота винаги получаваш бърз отговор.
„Поне досега“ — помисли си Брайън.
Превключи на УНИКОМ, където пилотите на частни самолети получаваха съвети за кацане на малките летища. Никакъв отговор. Заслуша се… и не чу абсолютно нищо. Просто не можеше да бъде. Пилотите на частни самолети дърдореха като гарги върху телефонна жица. Жена в самолет „Пайпър“ искаше да разбере какво ще е времето. Мъж в „Сесна“ би умрял от притеснение, ако не може да намери човек, който да съобщи на жена му, че води трима неочаквани гости на вечеря. Момчета в „Лиър“ искаха момичето от бюрото в летището „Арвада“ да съобщи на пътниците за техния чартърен полет, че закъснявала с петнайсет минути, но ако онези устискали още малко, все щели да успеят за бейзболния мач в Чикаго.
Само че нямаше нищо такова. Изглежда, всички гарги бяха отлетели и телефонните жици бяха празни.
Превключи отново на аварийната честота на Федералната авиационна служба.
— Денвър, обади се! Обади се веднага! Говори полет 29 на „Американ прайд“, отговори, по дяволите!
Ник докосна рамото му.
— Спокойно, приятелю.
— Кучето не иска да лае! — каза Брайън яростно. — Невъзможно е, но е точно така! Боже, какво става с тях, да няма някаква атомна война?
— Спокойно — повтори Ник. — Успокой се, Брайън и ми кажи какво искаш да кажеш с това, че кучето не иска да лае.
— Имам предвид Управлението на полети в Денвър каза Брайън. — Това куче! Имам предвид аварийната честота на Федералната авиационна служба! Това куче! УНИКОМ — това куче също! Никога не съм?
Натисна друго копче, след това погледна към Ник и Албърт Коснър, застанали плътно един до друг.
— Няма никакъв УKB радиофар от Денвър — каза той.
— Което значи?
— Което значи, че нямам радио, нямам навигационен фар от Денвър, а таблото ми показва, че всичко върви отлично! Което е лъжа. Няма как да не е лъжа.
Към повърхността на съзнанието му започна да се изтласква ужасна идея — издигаше се, както подпухнал труп изплува към повърхността на река,
— Ей, момче, погледни през прозореца. От лявата страна на самолет. Кажи ми какво виждаш.
Албърт Коснър погледна навън. Гледа известна време.
— Нищо — каза той. — Абсолютно нищо. Само края на Скалистите планини и началото на равнини.
— Никакви светлини?
— Не.
Брайън скочи на крака — чувстваше ги слаби и размекнати. Загледа се надолу.
Най-сетне Ник Хоупуел тихо каза:
— Денвър го няма, нали?
Брайън знаеше от картите на навигатора и от своето навигационно оборудване, че сега трябва да летят на по-малко от петдесет мили южно от Денвър… но под тях виждаше само тъмния безизразен пейзаж, с който започваха Големите равнини.
— Да — каза той. — Денвър го няма.
8
За момент в кабината настана пълна тишина, след това Ник Хоупуел се обърна към публиката, която в този момент се състоеше от Албърт, мъжа с дрипавото спортно сако и младото момиче. Ник силно плесна с ръце — като учителка в детска градина. Точна така звучеше и гласът му:
— Добре тогава! Обратно по местата си. Мисля, че тук ни трябва малко тишина.
— Ние пазим тишина! — възрази момичето и беше право.
— Смятам, че това, което има предвид джентълменът, е не само тишина, но и малко усамотяване каза мъжът с дрипавото спортно сако. Говореше с възпитан тон, но меките му, разтревожени очи не се отделяха от Брайън.
— Точно това имам предвид — съгласи се Ник. — Моля!
— Ще се оправи ли той? — попита тихо мъжът с дрипавото спортно сако. — Изглежда доста разстроен.
Ник отговори със същия приглушен тон.
— Да — каза той. — Ще се оправи. Аз ще се погрижа за това.
— Хайде, деца — каза мъжът с дрипавото спортно сако. Той обгърна с една ръка раменете на момичето, а с другата — раменете на Албърт. — Да се върнем и да седнем. Пилотът ни трябва да си върши работата.