Ако питаха Брайън, нямаше нужда да понижават глас. Той беше като риба в поток, над който прелита ято птици. Звукът може и да стигне до рибата, но със сигурност не означава нищо за нея. Брайън упорито проверяваше всички радиовълни и превключваше от една зададена навигационна честота на друга. Беше безполезно. Нямаше Денвър, нямаше Колорадо Спринтс, нямаше Омаха. Нямаше нищо.
Почувства, че по страните му като сълзи тече пот, почувства как ризата му залепва за гърба.
„Сигурно мириша на пор — помисли си той — или на…“
Тогава изведнъж го осени идея. Превключи на честотата на военните самолети, въпреки че това беше абсолютно забранено от правилата. Стратегическото военновъздушно командване практически беше господар на Омаха. Те не можеха да не са в ефир. Те можеха да му кажат да се маха от честотата им, сигурно биха го заплашили с доклад до Федералната авиационна служба, но Брайън би приел това с радост. Може би първо щеше да им каже, че град Денвър явно е отишъл на почивка.
— Командването на военновъздушните сили, командването на военновъздушните сили, тук полет 9 на „Американ прайд“. Имаме проблем, голям проблем, чувате ли ме? Приемам. — И тук не излая куче.
Тогава Брайън почувства нещо — сякаш дръпнаха някакво резе в мозъка му и се отвори някаква врата — и цялото му съзнание започна бавно да пропада в някаква тъмна бездна.
9
В този миг Ник Хоупуел стисна силно рамото му близо до врата. Брайън подскочи в седалката си и почти извика. Обърна глава и видя лицето на Ник на по-малко от десет сантиметра от своето.
„Сега ще хване носа ми и ще започне да го извива“ — помисли си Брайън.
Ник не хвана носа му. Той заговори тихо, но съсредоточено, с немигащи очи, фиксирани върху Брайън.
— Виждам особен поглед в очите ти, приятелю, но няма нужда да те поглеждам в очите, за да разбера какво ти е. Чувам го в гласа ти и го виждам в начина, по който седиш на мястото си. Сега слушай, и слушай добре: паниката е забранена.
Брайън втренчи поглед в него, вкаменен от тези сини очи.
— Разбираш ли ме?
Той отговори с голямо усилие:
— Нямаше да съм в тази професия, ако изпадах лесно в паника, Ник.
— Знам — каза Ник, — но това е извънредна ситуация. Трябва да помниш обаче, че на този самолет има още една дузина или повече хора и работата ти е същата, каквато е била винаги: да ги свалиш на земята цели.
— Не е необходимо да ми обясняваш каква ми е работата — рязко отвърна Брайън.
— Боя се, че направих точно това — каза Ник, но с облекчение трябва да споделя, че сега стопроцентово изглеждаш по-добре.
Брайън не само изглеждаше по-добре — той вече се чувстваше по-добре. Ник беше го боцнал в най-чувствителното му място — чувството му за отговорност. „Точно където искаше да ме боцне“ — помисли си той.
— Каква ти е професията, Ник? — попита той малко колебливо.
Ник отхвърли глава и се разсмя.
— Младши аташе в британското посолство, приятелю.
— Разправяй ги на баба ми. — Ник сви рамене.
— Е, така поне пише в документите ми и смятам, че е достатъчно добро. Ако са казвали нещо друго, то трябва да е било механик на Нейно величество. Поправям нещата, които трябва да се поправят. В този момент такова нещо си ти.
— Благодаря — каза Брайън малко засегнат, — но аз съм наред.
— Добре тогава — какво смяташ да правиш? Можеш ли да управляваш тези неща за насочване? Можеш ли да избягваш другите самолети?
— Мога да управлявам нормално с апаратурата на борда — каза Брайън. — Колкото до другите самолети — той посочи към екрана на радара, — това животно казва, че други самолети няма.
— Може да се окаже, че има — каза тихо Ник. — Може би радиото и радарът не могат да приемат, поне засега. Ти спомена атомна война, Брайън. Мисля, че ако имаше размяна на атомни удари, щяхме да разберем. Това обаче не значи, че не е станала някаква катастрофа. Знаеш ли за явлението, наречено електромагнитен импулс?
Брайън помисля за миг за Мелани Тревър. „О, имаме и сведения за северно сияние над пустинята Мохаве. Може да искате да останете буден, за да го видите…“
Можеше ли да бъде вярно? Някакво уродливо атмосферно явление?
Предполагаше, че е възможно. Но ако е вярно, как така не се чуваха, никакви шумове по радиото? Как нямаше смущения на вълните на екрана на радара? Защо беше тази мъртва тишина? А и как северното сияние можеше да бъде причина за изчезването на сто и петдесет или двеста пътници?
— Е? — попита Ник.