— Ти си страхотен механик, Ник — каза накрая Брайън, — но не мисля, че е електромагнитен импулс. Цялата апаратура на борда — включително автоматичното насочване — като че ли работи добре. — Той посочи към цифровата скала на компаса. — Ако бяхме получили електромагнитен импулс, тази тук, малката, щеше да се разтанцува. А сега стои закована.
— Така. Смяташ ли да продължиш към Бостън? „Смяташ ли??“
При тези думи у Брайън изчезна и последната следа от паника. „Така е. — помисли си той. — Сега аз съм капитанът на този кораб., и в края на краищата до това се свежда всичко. Трябваше да ми напомниш първо за това, приятелю, и щеше да ни спестиш доста неприятности.“
— На разсъмване да бъдем над летище Лоугън, без никаква представа какво се е случило на земята под нас или в останалата част на света? Няма начин.
— Тогава каква е целта ни? Или ти трябва време, за да помислиш по този въпрос?
Не му трябваше време. Останалите неща, които трябваше да направи, започнаха сами да се подреждат по местата си.
— Знам — каза той. — И мисля, че е време да кажем на пътниците. Така и така са останали малко.
Вдигна микрофона и точно тогава плешивият мъж, когото беше видял да спи в бизнес — отделението, промуши глава в кабината.
— Господа, би ли бил някой така любезен да ми каже какво е станало с целия обслужващ персонал в този самолет? — попита той подозрително. — Изкарах много добър сън… но сега бих желал да вечерям.
10
Дина Белман се почувства много по-добре. Хубаво беше да има други хора около нея, да почувства облекчаващото им присъствие. Тя седеше в малка група заедно с Албърт Коснър, Лоръл Стивънсън и мъжа с дрипавото спортно сако, който се беше представил като Робърт Дженкинс. Той беше, както каза, автор на повече от четирийсет криминални романа и пътуваше за Бостън, за да говори пред събрание на привърженици на мистериите.
— Сега — каза той — се оказвам включен в мистерия, която е много по-необикновена от всички мистерии, които съм се осмелил да напиша.
Четиримата бяха седнали в централното отделение, в предната част на главния салон. Мъжът с полото седеше в лявата редица от седалки малко зад тях, държеше кърпичка до носа си (преди няколко минути беше спрял кръвта с нея) и пушеше в горда самота. Дон Гафни седеше наблизо и не сваляше неспокоен поглед от него. Гафни заговори само веднъж, за да попита Полото как се казва. Полото не отговори. Той просто изгледа Гафни над смачкания букет на кърпичката си с тежък пълен с ненавист поглед.
Гафни не попита отново.
— Има ли някой и най-малката представа какао става тук? — Почти се помоли Лоръл — Утре трябваше да започне първата ми истинска отпуска от десет години насам и сега да се случи това.
Докато госпожица Стивънсън заговори, Албърт тъкмо гледаше право към нея. И щом тя спомена, че това било първата й истинска отпуска за десет години, той видя как очите й се обърнаха надясно и бързо премигаха три или четири пъти, като че ли в едно от тях беше попаднала прашинка. В съзнанието му се мярна мисъл, която прерасна в увереност тази дама лъжеше. Той я погледна по-внимателно и не видя нищо забележително: жена с особена повяхваща красота, жена, която бързо излизаше от двайсетте и влизаше в средна възраст (за Албърт трийсет беше определено началото на средната възраст), жена, която скоро щеше да стане безцветна и незабележима. Но сега тя имаше цвят — бузите й пламтяха от него. Той не знаеше какво значеше тази лъжа, но видя, че тя мигновено възстанови добрия й вид и я направи почти красива.
„Ето една дама, която трябва да лъже по-често“ — помисли си Албърт. Тогава, преди той или някой друг да може да й отговори, от високоговорителите се чу гласът на Брайън.
— Дами и господа, говори капитанът.
— Капитан друг път — изръмжа Полото.
— Млъкни — възкликна Гафни от другата страна на реда.
Полото го погледна с изненада и млъкна.
— Както със сигурност знаете, ние сме изправени пред изключително странна ситуация — продължи Брайън. — Не трябва да ви я обяснявам — трябва само да се огледате, за да разберете.
— Не разбирам нищо — промърмори Албърт.
— Знам и някои други неща. Боя се, че те няма да ви очароват, но след като сме попаднали тук всички, искам да бъда, колкото е възможно по откровен. Аз нямам връзка от кабината със земята. А преди около пет минути от самолета трябваше да се видят ясно светлините на Денвър. Нямаше ги. Единственото заключение, което мога да направя в този момент, е че някой там долу е забравил да си плати сметката за електричеството. И докато разбера малко повече, мисля, че това е единственото заключение, което може да направи всеки от нас.