— Има ли някой тук, който знае как работи малката фурна в офиса? — попита Плешивия, сякаш нищо не се беше случило. — Искам си вечерята. Никой не отговори. — Не мислех, че е така — каза тъжно плешивият мъж. — Това е то ерата на специализацията. Срамно време.
След това философско откровение Плешивия отново се оттегли в бизнес класата.
Лоръл погледна надолу и видя, че зад рамките на тъмните очила с изящни червени пластмасови рамки страните на Дина Белман бяха мокри от сълзи. Тя забрави част от своя страх и объркване поне за известно време и прегърна момиченцето.
— Не плачи, миличка — този човек просто беше разстроен. Сега е по-добре.
„Ако под по-добре се разбира да седиш като хипнотизиран и да късаш хартия на малки парчета“ — помисли си тя.
— Страх ме е — прошепна Дина. — За този мъж всички изглеждаме като чудовища.
— Не, едва ли. — каза Лоръл, изненадана и малко сепната. — Защо мислиш така?
— Не знам — каза Дина. Тя харесваше тази жена — беше я харесала от момента, когато чу гласа й — но нямаше намерение да казва на Лоръл, че само за миг тя ги беше видяла всички, и нея включително — как поглеждат назад към мъжа с високия глас. Тя беше вътре в мъжа с високия глас — името му беше господин Тумс или господин Тъни, или нещо подобно — и за него всички те изглеждаха като банда зли, егоистични чудовища.
Ако го разкажеше на госпожица Лий, тя би я сметнала за луда. Защо не — нали току-що се бяха запознали.
Така че Дина не каза нищо.
Лоръл целуна момичето по бузата. Усети кожата гореща под устните си.
— Не се страхувай, милинка. Продължаваме точно толкова гладко, колкото е възможно — не усещаш ли? — и след няколко часа ще бъдем отново на земята и в безопасност.
— Това е добре. Но искам моята леля Вики. Къде е тя, как мислиш?
— Не знам, мила — каза Лоръл. — Ех, да.
Дина отново помисли за лицата, които видя крещящият мъж: зли лица, жестоки лица. Помисли за своето собствено лице, както го възприемаше той — свинско бебешко личице с очи, скрити зад огромни черни стъкла. Изведнъж смелостта й се пречупи и тя започна да плаче със силни хлипове, от които сърцето на Лоръл се сви. Тя прегърна момичето, защото това беше единственото нещо, което се сети да направи, и скоро и тя самата се разплака. Поплакаха заедно около пет минути и после Дина започна да се успокоява отново. Лоръл погледна към слабичкото младо момче, чието име беше или Албърт, или Алвин — не можеше да си спомни кое от двете — и видя, че неговите очи също бяха навлажнени. Той улови погледа й и бързо обърна очи надолу към ръцете си.
Дина изхлипа за последен път и после просто си легна — сложи глава върху гърдите на Лоръл като върху възглавница.
— Плачът няма да помогне, нали?
— Не, няма — съгласи се Лоръл.
А полет 29 продължаваше на изток на височина 12 000 метра, прелитайки със скорост над осемстотин километра в час над тъмната централна част на Америка.
ГЛАВА 3
Дедуктивният метод. Катастрофи и статистика. Пресмятане на възможностите. Налягане в дълбините. Проблемът на Бетани. Спускането започва.
1
— Това момиченце каза нещо интересно преди около час — изведнъж каза Робърт Дженкинс.
Въпросното момиченце междувременно отново беше заспало, въпреки че не вярваше, че е способна на това. Албърт Коснър също клюмаше — току-виж успее да се върне отново по митичните улици на Тумбстоун. Беше свалил калъфа на цигулката си от отделението за багаж и го държеше в скута си.
— А? — каза той и се изправи.
— Съжалявам — каза Дженкинс. — спяхте ли?
— Не — каза Албърт. — Бях съвсем буден. — И обърна големите си кръвясали очи към Дженкинс, за да го докаже. И под двете имаше тъмни сенки. Дженкинс си помисли, че момчето прилича на енот, изненадан, когато е тършувал из кофите за боклук. — Какво каза тя?
— Каза на госпожица Стивънсън, че не мисли, че ще може отново да заспи, защото се е наспала. Преди.
Албърт за миг се вгледа в Дина.
— Е, сега спи — каза той.
— Виждам, че спи, но не е там въпросът, мило момче. Съвсем не е там.
Албърт помисли дали да каже на господин Дженкинс, че „Аса“ Коснър — най-бързият евреин на запад от Мисисипи и единственият тексасец, останал жив след битката при форт Аламо, не обича много да го наричат „мило момче“, но реши да остави нещата така. Поне засега.
— Тогава къде е въпросът?
— Аз също спях. Унесъл съм се дори преди капитанът — имам предвид предишният ни капитан — да загаси надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Винаги съм бил такъв. Влакове, автобуси, самолети — унасям се като бебе в мига, в който включат двигателите. А ти, мило момче?