— Какво аз?
— Беше ли заспал? Беше, нали?
— Ами, да.
— Всички ние бяхме заспали. Хората, които са изчезнали, всички са били будни.
Албърт помисли малко.
— Ами… може би.
— Глупост — каза Дженкинс почти с насмешка. Професията ми е да пиша криминални романи,
Така да се каже, изкарвам си хляба с дедуктивния метод. Не мислиш ли, че ако някой е бил буден, когато всички са били отнесени, е щял да се развика за помощ и да събуди всички останали?
— Предполагам — се съгласи замислено Албърт.
— Освен може би този тип най-отзад. Не мисля, че и сирена за въздушна тревога би го събудила.
— Добре. Изключението ти е надлежно отбелязано. Но никой не извика, нали? И никой не е предложил да разкаже на останалите какво се е случило. Така че стигам до извода, че са били извадени само будните пътници. И екипажът на самолета, разбира се.
— Да. Може би.
— Изглеждаш притеснен, мило момче. Изразът ти ми говори, че въпреки своята привлекателност, тази идея не ти се вижда правдоподобна. Мога ли да запитам защо? Изпуснах ли нещо? Изражението на Дженкинс говореше, че той не вярва това да е възможно, но че майка му го е възпитала в учтивост.
— Не знам — каза искрено Албърт. — Колко души сме? Единайсет?
— Да. Като броим и приятелчето отзад — онзи, дето е в кома — броят ни е единайсет.
— Ако сте прав, не трябва ли да сме повече?
— Защо?
Но Албърт замълча, поразен от внезапен жив образ от детството си. По отношение на религията той беше възпитан в нещо като зона на здрача от родители, които не бяха нито ортодоксални вярващи, нито атеисти. Той и братята му бяха отрасли, като! Спазваха повечето от традициите (или законите, или каквото там бяха) в храненето, бяха празнували Бар-Мицва6и бяха научени да знаят какви са, откъде са произлезли и какво трябва да означава това. А притчата, която Албърт помнеше най-ясно от детските си посещения в храма, беше притчата за последния мор, който бил изпратен на фараона — тъжната дан, дадена на мрачния Божи ангел на утрото.
С вътрешното си зрение сега той видя този ангел, който се носи не над Египет, а из самолета и събира повечето от пътниците до ужасните си гърди… не защото са отказали да намажат горния праг на вратите си (или може би облегалките на седалките си) с кръв от агне, а защото?
— Какво? Защото какво?
Албърт не знаеше, но въпреки това потрепери. И пожела тази гнусна история да не му се беше случвала. „Пусни народа ми от редовни пътници да напусне Египет“ — помисли си той. Само че не беше смешно.
— Албърт? Гласът на господин Дженкинс се чуваше като че ли идваше от много далече. — Албърт, добре ли си?
— Да. Просто мислех. — Той прочисти гърлото ся. — Ако всички спещи пътници, нали разбирате, са бали пощадени, трябваше да сме поне шейсет. Дори повече. Искам да кажа, това са нощните полети „на недоспалите“.
— Мило момче, дали някога?
— Може ли да ме наричате Албърт, господин Дженкинс? Това е името ми.
Дженкинс потупа Албърт по рамото.
— Съжалявам. Наистина. Нямам намерение да се държа бащински. Разстроен съм, а когато съм разстроен, имам склонност да се свивам… както костенурка се свива, за да се скрие в черупката си. Само че аз се свивам в романите си. Реших, че играя Фило Ванс. Той е детектив — велик детектив — създаден от покойния С. С. Ван Дайн. Предполагам, че никога не си го чел. Едва ли някой днес го чете, което е жалко. Във всички случаи, извинявай.
— Няма нищо — каза Албърт с неудобство.
— Ти си Албърт и нека бъдеш Албърт оттук насетне — заяви Робърт Дженкинс. — Бях започнал да те питам дали някога преди си летял с такъв нощен полет?
— Не. Никога не съм летял през цялата страна.
— Е, аз съм летял. Много пъти. В няколко случая дори останах буден, противно на естествената ми наклонност. Най-вече — когато бях по-млад и полетите бяха по-шумни. Като казах толкова много, може дори да се престраша и да призная, че първият ми полет от бряг до бряг беше на един витлов самолет на ТУА, който на два пъти спря… за да зареди гориво. Наблюдавал съм, че на такива полети много малко хора заспиват през първия час… а след това заспиват почти всички. През време на този първи час хората са заети да разглеждат обстановката, да говорят със съпругите си или спътниците си, да изпият по някое питие?
— Искате да кажете — настаняват се — уточни Албърт. Това, което казваше господин Дженкинс, му беше пределно ясно, въпреки че самият той си беше направил едно блестящо малко настаняване — беше толкова възбуден от предстоящото си пътуване и новия живот, който го очакваше, че през последните нощи почти не беше спал. В резултат той беше заспал светкавично почти веднага след като „Боинг“-ът се отлепи от земята.
6
Празник на първото причастие според еврейската религия, тържествено отбелязван на тринайсетата годишнина на момчетата. — Б. Пр.