— Свиват си гнезда — съгласи се Дженкинс. — Случайно забеляза ли количката за напитки пред кабината, скъ… Албърт?
— Видях, че е там — потвърди Албърт. Очите на Дженкинс светнаха.
— Да, наистина — в това положение или я виждаш, или падаш върху нея. Но наистина ли я забеляза.
— Предполагам, че не, ако сте видели нещо, което аз не съм.
— Забелязва не окото, а умът, Албърт. Тренираният дедуктивен ум. Аз не съм Шерлок Холмс, но аз забелязах, че тя тъкмо е била извадена от малкия килер, в който се е съхранявала, и че мръсните чаши от сервирането преди излитане все още стоят струпани на долния рафт. От това заключих следното самолетът е излетял без произшествия, издигнал се е на височината на полета и устройството на автопилота е било включено успешно. После капитанът е изключил светлинния надпис за предпазните колани. Всичко това прави около трийсет минути от полета — ако правилно разчитам признаците — около 1.00 ч. По тихоокеанско дневно време. Когато светлинният надпис за коланите е бил загасен, стюардесите са станали и са. Започнали да изпълняват задачите си — коктейли за около сто и петдесет души на височина около 8000 метра и при изкачване. Междувременно пилотът е програмирал автопилота да поддържа самолета на височина 12 000 метра и да лети на изток по еди — какъв си курс. Няколко пътници всъщност сме дванайсет са заспали. От останалите някои може би дремят (но не достатъчно дълбоко, за да се спасят от това, което се е случило), а всички останали са напълно будни.
— Свиват си гнезда — каза Албърт.
— Точно така! Свиват си гнезда! — Дженкинс направи пауза и след това добави, не без мело драматични нотки: — И тогава то се е случило!
— Какво се е случило, господин Дженкинс? — попита Албърт. — Имате ли някаква идея за това?
Дженкинс дълго не отговори, а когато накрая отговори, много от удоволствието беше изчезнало от гласа му. Като го слушаше, Албърт за пръв път разбра, че под леко театралната си фасада Робърт Дженкинс беше не по-малко изплашен от него. Откри, че няма нищо против — това правеше възрастния писател на криминални романи в неговото износено спортно сако да изглежда по-истински.
— Мистерията на заключената стая е приказката на дедукцията в най-чист вид — каза Дженкинс. — Аз самият съм написал няколко такива мистерии — даже повечко, ако трябва да бъда напълно честен, но никога не съм очаквал, че сам ще стана част от една от тях.
Албърт го погледна и дори не помисли за отговор. Сети се. Че помни един разказ за Шерлок Холмс. Наречен „Пъстрата лента“. В този разказ отровна ЗМИЯ беше влязла във въпросната заключена стая през вентилационния отвор. За да разреши тази загадка, безсмъртният Шерлок Холмс дори не беше събудил всичките си сиви клетки.
Но дори отделенията за багаж над седалките на полет 29 да бяха пълни с отровни змии — натъпкани с тях — къде бяха труповете? Къде бяха труповете? Страхът отново започна да се промъква в него — заливаше го от краката до вътрешностите. Той осъзна, че никога през целия си живот не е бил толкова различен от идеала си — от фамозния стрелец Аса Коснър.
— Ако беше само самолетът — продължи тихо Дженкинс, — предполагам, че щях да мога да съставя сценария — все пак с това съм си изкарвал хляба през последните двайсет и пет години. Искаш ли да чуеш един такъв сценарий?
— Разбира се — каза Албърт.
— Много добре. Да кажем, че някаква тайна правителствена служба е решила да проведе експеримент и ние сме опитните образци Целта на такъв експеримент при дадените обстоятелства би могла да бъде да се документира въздействието на умствен и емоционален стрес върху няколко средни американци. Те — учените, които провеждат експеримента, зареждат системата за кислород на самолета с някакъв упойващ препарат без миризма?
— Има ли такива неща? — попита очарован Албърт.
— Наистина има — каза Дженкинс. — Първо, диазалин. Второ, метопроминол. Помня, когато читателите, които се мислеха за „сериозни“, се смееха на романите на Сакс Ромер за Фу Манчу. Наричаха ги най-долни задъхани мелодрами. — Дженкинс бавно поклати глава. — Сега благодарение на биологическа изследвания и параноята на трибуквените служби като ЦРУ или може би някое ЧРУ ние живеем в свят, който би могъл да бъде най-лошият кошмар на Сакс Ромер. Диазалин, който всъщност е нервнопаралитачен газ, би бил най-доброто. Предполага се, че той действа много бързо. След като се пусне във въздуха всеки заспива, освен пилота, който диша незамъресен въздух — през маска.